Той подкара колата встрани от главния път нагоре към къщата, но не беше изминал и стотина метра, когато беше принуден да спре пред бариера в червено и бяло. От нея висеше голям знак с надпис на китайски и не беше необходимо да е лингвист, за да разбере, че означава „Стоп“, „Частна собственост“ или пък „Ако минеш, ще ти откъснем топките“. Изключи двигателя, но още преди да успее да отвори вратата, от дървената будка встрани излезе един мъж, пъхнал ръка вътре в кафявото кожено яке. Ръката не се показа навън, а остана, вероятно до скрития кобур, сякаш чеше подмишницата. Хауълс свали прозореца и се усмихна широко.
— Опитвам се да стигна до Сай Кун — каза той на пазача. Мъжът беше на около петдесет години, но здравеняк. Той поклати глава.
— Не е този път — каза той и посочи бариерата. — Частна собственост. — Извади ръката изпод якето си, уверен, че разговаря с тъп турист, който просто се е заблудил. Постави двете си длани върху вратата на колата и се приведе напред, като му се усмихна с пожълтелите си зъби. — Трябва да се върнеш назад.
— Както кажеш, слънчице — отвърна Хауълс, забелязал, че втори пазач е излязъл откъм дърветата зад него и е застанал малко встрани от задния калник на колата. Охраната беше добра и той изобщо не се съмняваше, че в гората има още хора. Обърна маздата и се насочи да заобиколи хълма.
Явно това беше единственият път, по който можеше да се влезе в комплекса. А дори и да влезеше вътре, едва ли щеше да се справи със задачата. Това не беше филм с Джеймс Бонд, където един човек, независимо колко добре е въоръжен, превзема цяла крепост. Мисълта да се спусне с парашут от 7000 метра го накара да се усмихне, спомни си за службата като десантчик. Но дори и тогава не би го сторил без екип от поне още четирима, въоръжени с гранати и автомати „Узи“, както и всичко друго, което можеше да си позволи да носи по време на скока. Не, в дома си Нгъ беше неуязвим. Хауълс подкара обратно към Каулун замислен дълбоко, като си подсвиркваше тихо през стиснати зъби.
„Горещи клюки“ се тресеше. Беше един от любимите барове на Дуган и тук се събираха много от неженените ченгета. Гуейло4 и китайци. Бар, където можеш да си сигурен, че ще си намериш момиче и няма да хванеш нещо заразно. Храната не беше лоша, музиката гърмеше, а напитките бяха достатъчно скъпи, за да държат боклуците отвън. Заведението беше на два етажа на булевард „Кантон“. Барът и ресторантът се намираха на втория етаж, а дискотеката долу. Дуган беше горе и се наслаждаваше на бирата, преди да се гмурне в пазара на плътта.
Беше на едва ли не най-дългия бар от полирано черно дърво в Каулун, край който можеха да се сместят трийсетина души, без да изглежда претъпкано. А зад плота на интервали от по три метра на стената висяха телевизионни екрани, които показваха един и същ музикален клип. В другия край на бара, където барманите смесваха скъпите си коктейли, бяха поставени група маси с розови покривки, пак така заобиколени с телевизионни екрани. Където и да застанеше, можеше да види някой от екраните, без да върти глава.
Той беше излязъл от кабинета си рано и дойде тук сам, но скоро намери приятели — трима служители от отдела за борба с организираната престъпност, които също участваха в полицейския отбор по ръгби. Те започнаха да го закачат за работата и го попитаха кога следващата му жертва ще си вземе еднопосочен билет за Тайван. Дуган беше свикнал със закачките, също както свикна заподозрените му да изчезват от Хонконг в мига, когато момчетата от отдела за стопански престъпления са почти готови да ги арестуват.
— На вас ви е добре, копелета — отвърна той и размаха чашата си. — Можете да ги хванете с оръжие в ръка или с пълен с наркотици джоб. Или да разбиете вратата на някой бардак и да ги спипате с малолетни.