— Де да беше толкова лесно — изсмя се Колин Бър, едър мъж, чиито рамена сякаш бяха направени специално за разбиване на врати.
— Отречи го де — настоя Дуган. — Отречи го, ако можеш.
— И вие, чиновниците, трябва да опитате някой път — обади се Ник Холт, висок шотландец с хитлеровски мустачки, който работеше в Хонконг едва от три години.
— Да, хвани се за истинска полицейска работа някой път — добави Джеф Белами, най-старият от групата, който също като Дуган вече беше започнал да губи част от косата си. За разлика от него той се беше отказал да прикрива плешивостта си и ходеше с късо подстригана коса, оформена като полумесец около темето.
— Истинска полицейска работа ли? — изсумтя Дуган. — Не ме карайте да се смея. Кога за последен път сте хванали някой от Главите на драконите? Кажете ми едно име.
— Чен Ю Чен — обади се Холт. — Влезе в затвора за седем години.
— Копеле — заключи Дуган. — Добре де, кажете ми пет имена. Хайде, кажете поне три.
— О, я се разкарай.
— Разбирате какво искам да кажа. Да, отчетът ви за арести изглежда по-добре от нашия, но почти всичките престъпници са дребни риби. Обикновени пешки. А ние гоним едрите риби. Истинските престъпници, онези, които крадат милиарди.
— Да, ама колко от тях хващате, а? — изсумтя Бър и надигна чашата.
— За да съберем доказателства за пред съда, ни трябва време — отвърна Дуган. Млъкна и се загледа в Патси Кенсит, която подскачаше по един от екраните зад бара. Беше великолепна. Съзнаваше, че спори само защото другите всъщност са прави. Често пъти бяха нужни месеци мъчително разследване, по-близко до обикновеното счетоводство, отколкото до полицейска работа, за да се образува дело. А докато съберяха достатъчно доказателства, заподозреният имаше достатъчно време и пари, за да си купи измъкването. Беше неприятно. Ужасно неприятно.
Откъсна поглед от екрана и огледа хората, които се хранеха в ресторанта. Изведнъж усети нечий поглед върху себе си. Дребна китайка с красиви очи. Тя седеше на масата с други две момичета, беше облечена в черна рокля, която блестеше като косата й. Изглеждаше дребна даже за китайка, но очите й бяха опитни и предизвикателни. Очи на жена, тяло на младо момиче. Тя се усмихна на Дуган и направо го изкара от равновесие. Той отклони поглед засрамен, сякаш хванат да наднича през прозорчето в женска съблекалня.
— Ще слизаме ли долу? — попита приятелите си.
— Е, най-накрая заговори като човек — отвърна Белами. Изпразниха чашите си и минаха покрай барплота към стълбите за дискотеката. Музиката ги обгърна като гъста мъгла и трябваше да си пробиват път през тълпата, за да стигнат до бара долу. Холт поръча питиета и те се скупчиха един до друг, оглеждаха се като хищни акули, готвещи се да се нахвърлят към ято риби.
— Какво ще кажеш за онези двете — кимна Холт към две момичета, които танцуваха заедно.
— Хубави са — съгласи се Бър. — Много хубавки.
Момичетата се движеха в синхрон, явно свикнали да танцуват заедно.
— Искаш ли да опитаме? — попита Холт.
— Разбира се — отвърна Бър, двамата оставиха чашите си на бара и се спуснаха да си пробият път през оживения дансинг към момичетата.
— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — попита Белами.
— Още не — отговори Дуган. — Но това е въпрос на време.
Трите момичета от ресторанта слязоха по стълбите и застанаха на светло в края. Едната беше дребната китайка с красивите очи. Тя като че ли гледаше право в него, макар той да съзнаваше, че е скрит в мрака.
— Загледа се — засмя се Белами.
— Красива е, нали?
— Нисичката ли? Страхотна. Но такъв едър гуейло като теб направо ще я разкъса. Намери си някоя с твоя размер.
Дуган го изгледа и се изсмя, погледна отново към стълбите, но момичетата бяха изчезнали.
Двамата мъже останаха до бара, оглеждаха дансинга и потрепваха в такт с музиката. Бър и Холт, изглежда, се забавляваха добре, бяха разделили момичетата и сега ги отдалечаваха една от друга като овчарски кучета разтревожени овчици.
Дуган мислеше да попита Белами как се движи молбата му за преместването, но се отказа. Не му беше нито времето, нито мястото за такива разговори. Господи, как му се искаше да успее. В „Стопански престъпления“ направо полудяваше бавно, дори и без днешното разочарование. Това не приличаше на полицейска работа, а на обикновено счетоводство. Капката, която препълни чашата, беше аферата „Кариан“. Тригодишно разследване, последвано от дело, което се точи година и половина. Най-дългото и най-скъпото в историята на Хонконг. И то приключи внезапно, когато един съдия реши, че обвиняемите са невинни. Близо пет години тежък труд отиде на вятъра. Дуган си беше изтъркал топките от работа по това дело. По десет — дванадесет часа работа на ден. Ядеше, спеше и дишаше с делото „Кариан“ и какво? Един човек изтри с махване на ръката си целия му труд.