— В Хонконг ли работиш? — попита Еми.
Хауълс кимна.
— Търговец — каза той.
— И какво продаваш?
„Смърт“ — помисли си той. Тя го гледаше изпитателно.
— Хладилници — отвърна най-накрая Хауълс. Момичето го изгледа с неразбиране. — Хладилници — повтори той. — Да държат храната студена. — Начерта с ръце във въздуха нещо като шкаф и се престори, че отваря врата.
Тя разбра и се усмихна.
— Хладилници — повтори и потрети думата, за да я запомни. Сигурно така беше научила английски, в разговори с клиентите, като ги е карала да обясняват думите, които не разбира. Английският й не беше съвсем лош, тя не се затрудняваше да го разбира, ако говореше по-бавно. Чудеше се каква част от него е научила в леглото.
Еми си заслужаваше парите. Слушаше внимателно всяка негова дума и погледът й не се отделяше от лицето му. Отговаряше възпитано на всичките му въпроси и показваше интерес към него. Питаше го къде живее, къде е семейството му, дали му харесва Хонконг. Понякога посягаше и го погалваше по ръката, а когато той й правеше комплимент, тя навеждаше очи и почти се изчервяваше. Игра си с питието си почти двадесет минути, но веднага щом отпи последната капка, бабата се домъкна и взе празната чаша. Показа я на Хауълс като детектив веществено доказателство за убийство.
— Купуваш на момиче питие? — попита тя и разклати чашата, за да покаже, че е съвсем празна.
Той кимна:
— Разбира се, защо не?
— Благодаря — каза Еми и постави малката си длан върху неговата, сякаш й бе направил огромна услуга и това не е просто работата й. Хауълс се чудеше колко пъти е правила така, шепнала е „благодаря“ и е държала мъже за ръката. Питието й пристигна заедно с нов син талон.
— Защо не купиш питие и на мен? — попита бабата зад бара.
— Не тази вечер. Друг път — обърна й гръб и се зае отново с Еми. Попита я за живота й.
— Животът ми е много тъжен — въздъхна тя.
Беше история за голямо семейство с баща пияница, който я изнасилил, когато била на дванадесет години. Тя избягала и се сприятелила с някакъв шестнадесетгодишен пласьор на наркотици, той я окуражил да пуши хероин, а после я накарал да работи в бардак за малолетни. Избягала от него, преди да навърши четиринадесет години, и попаднала в ръцете на лихвар, който й заел пари, настанил я в едностаен апартамент и я снабдил с половин дузина клиенти на нощ, за да му изплаща заема. Накрая срещнала богат мъж, производител на пластмасови торбички, обещал да се ожени за нея, но я изоставил веднага, щом забременяла. Направила аборт, но той пак не пожелал да я види. Сега живеела сама, работела в няколко бара в Хонконг и в Каулун.
Разказа историята си с равен, монотонен глас и Хауълс се зачуди колко ли пъти я е повтаряла и каква част от нея е вярна.
Еми му каза каква комисиона получава за всяко питие, колко пъти пие на нощ и как всички момичета трябва да работят по две смени, най-малко по четиринадесет часа, когато в града пристане американски кораб. Той я попита защо не танцува и тя се намръщи.
— Само филипинки и таитянки танцуват — изрече тя презрително. — Китайките не го правят.
„Страхотно“ — помисли си Хауълс. Значи да изнудваш пияни туристи да те черпят е прилично, да ходиш с тях в хотела им е законен бизнес, но да танцуваш по бански не е. Еми като че ли не се срамуваше и не съжаляваше за работата си. Просто бизнес. Попита я колко често излиза с клиенти и тя сви рамене:
— Зависи. Понякога по четири пъти на месец, а понякога никак.
След това продължи с мненията си за различните типове хора. Не спеше с американци, защото не били чисти, не обичала германците, тъй като един набил приятелката й и й откраднал чантата. Страняла от туристи и никога не излизала с полицаи, защото не плащали. Най-много харесвала женените мъже, които живеят и работят в Хонконг.
— Те много внимават, за да не заразят жените си и не остават цялата нощ — каза тя. Логиката й беше необорима.
— Искаш ли да ме откупиш? — попита го тя, когато свърши второто си питие. Бабата застана до нея още преди да е оставила чашата си. Хауълс каза „да“ за питието, но „не“ на предложението да я откупи.
— Тази вечер имам малко пари — каза той. — Може би друг път.
— Няма проблеми — отвърна тя. — Може да използваш кредитна карта. А и ние ще ти дадем касова бележка. — Погали ръката му: — Харесваш ми, Том.
Хауълс знаеше, че това е представление, което тя е изпълнявала хиляди пъти преди, и въпреки това му се струваше, че тя все пак го смята за по-специален от другите.