Дуган усещаше, че започва да го боли глава. Тъпа, пулсираща болка зад лявото око. Може би трябваше да сложи очила. Понякога му се налагаше да се взира в телевизора и трудно разчиташе табелите по спирките на метрото, но иначе не срещаше трудности при четене. Разтри слепоочията си с показалци и затвори очи.
— Спиш, а? — подхвърли някой от вратата. Беше Бър. Дуган остана със затворени очи.
— Не спя, загубеняк такъв. Имам страхотно главоболие.
— Точно зад очите, нали? — попита със съчувствие Бър.
— Да — изпъшка той.
— Остра, разкъсваща болка?
— Да.
— Първите симптоми на мозъчен тумор — изсмя се Бър. — Загубен си.
Пат отвори очи, но продължи да масажира слепоочията си.
— Какво искаш, Колин? — попита той.
— Просто се отбих да разбера дали си чул за Холт.
— Какво е станало?
— Тъпото копеле го обраха, след като ти си тръгна. Намериха го седнал в тоалетната със свалени гащи. Казва, че някой го ударил. Взели са му портфейла.
— А иначе добре ли е? — искрено се разтревожи Дуган. Холт му беше приятел.
— Нищо му няма. Поне така казаха лекарите. Вероятно довечера пак ще е в „Горещи клюки“ както обикновено. Ти ще дойдеш ли да пийнем?
— Предполагам, ще можеш да ме убедиш да гаврътна една-две бири.
Телефонът звънна, Бър махна с ръка и изчезна, а Дуган вдигна слушалката.
— Здрасти — каза Цвете. — Как върви денят ти?
— Добре — излъга той. Главата му продължаваше да пулсира. — А твоят?
— Ма ма, фу фу — отговори тя на мандарински китайски, което означаваше „горе-долу“. — Все едно и също.
Дуган осъзна, че изобщо няма представа какво работи тя. Но пък и тя не беше му задавала много въпроси за работата му. Бяха прекарали девет часа заедно, четири от които в леглото, а не знаеше почти нищо за нея. И в същото време му се струваше, че няма смисъл да пита, сякаш я познаваше отдавна.
— Какво ще правиш довечера? — попита той.
— Нищо не съм планирала.
Дуган се изкашля.
— Искаш ли да излезеш?
— С теб ли?
Той се засмя.
— Точно това имах предвид.
— Ами… — тя въздъхна, но Дуган знаеше, че се шегува.
— Разбира се, ако имаш друго предвид…
— Ще се радвам да те видя — каза Цвете.
— Вечеря?
— Ммм. Къде?
— В Цим Ша Цуй има един италиански ресторант. Страхотна манджа.
— Звучи ми чудесно. Обичам италианската кухня.
— Добре. Ще те чакам срещу банката „Хан Сен“ в станцията на метрото в осем.
— Дотогава.
Тя затвори първа, а Дуган задържа слушалката още няколко секунди, заслушан в електронния сигнал.
Хауълс се въргаляше на леглото и сменяше каналите на телевизора с дистанционното, но нищо не можеше да задържи вниманието му повече от няколко минути. Беше хапнал сервираното в стаята му рибно филе преди час. Нямаше нищо за четене, а не му се спеше. Следобеда занесе цялата си екипировка на яхтата и купи здрав катинар, закачи го на вратата на тоалетната, за да може да се заключва отвън. Зареди кухнята с консерви, хляб и мляко. Изпита акваланга и прекара половин час с шнорхела във водата около лодката, доволен, че отново може да се гмурка. Но сега нямаше какво да прави. Първо трябваше да открие в кое училище учи дъщерята на Нгъ, а това щеше да стане чак утре. Иначе не се чувстваше притеснен. Не усещаше никаква възбуда. Просто трябваше да прекара някак часовете до утрешния ден. Реши да отиде отново в клуб „Вашингтон“.
Таксито го стовари близо до бара и влажният топъл въздух го обви като мокър пешкир, щом излезе от прохладното от климатика купе на колата. Беше облечен в леки светлокафяви панталони и тъмносиня трикотажна блуза, но въпреки това се чувстваше навлечен. Влажността правеше топлината неприятна. Преди няколко години беше прекарал три седмици в пустинята в Оман, помагаше на британското правителство да направи някаква услуга на султана, но дори там му се струваше по-добре. Избърса челото си, ръката му беше мокра.
На няколко места по натоварената улица малки групички хора палеха огньове в тенекиени кофи. Една от групите се намираше на няколко крачки от входа на бара и Хауълс се спря да погледа. Майка, с прикрепено на гърба бебе, баща и две малки момченца се бяха събрали около няколко пръчки, забити в голям портокал. Мъжът беше клекнал и наблюдаваше горящите хартии. В ръката си държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на едри банкноти, но бяха с твърде много нули и той разбра, че това са талони за игра. Пламъците поспаднаха и мъжът хвърли в кофата още няколко от фалшивите пари. Вляво от горящата купчина се виждаше картонена чиния с две парчета месо, малко грозде и едно хлебче. Двете момчета се гонеха около майка си и пляскаха весело с ръце. Хауълс не можеше да разбере какво става. Семейството беше добре облечено, а мъжът носеше скъп часовник. Може би някакъв религиозен фестивал. Обърна им гръб и си тръгна.