Еми го забеляза веднага, щом влезе. Приближи се и му подари зъбатата си усмивка.
— Радвам се да те видя, Том.
Той се изненада, но навреме си спомни, че предната вечер се беше представил като „Том“. Впечатли го, че тя си е направила труда да запомни името му, но после осъзна, че и това беше част от работата — да накара клиента да се чувства желан и важен, нещо по-специално. Така имаше повече шансове да купи питие за компаньонката. Здрав търговски нюх, нищо повече.
— Здрасти, Еми. Как си?
— Щастлива, че те виждам — отвърна тя, хвана го под ръка и тръгна към кръглия бар. Беше претъпкано и имаше само две свободни места, разделени от един едър мъж с късо подстригана коса и изпъкнали мускули. Еми го докосна леко по рамото и го помоли да се премести вдясно. Той се подчини с весела пиянска усмивка. Еми настани Хауълс на единия от столовете и седна до него.
— Бира? — попита тя.
Той кимна.
— Коя е най-хубавата местна бира?
— „Сан Миг“. Искаш ли?
— Разбира се. Ще я опитам.
Две от момичетата танцуваха, а три седяха и разговаряха. Грозният мъж беше там с момичето си и в чашата отпред му се виждаше пачка сини талончета. „Може и да е любов“ — помисли си кисело Хауълс. Повечето от мъжете в бара бяха войници или моряци, младежи с ниско подстригана коса и розови бузи, които се смееха, клатушкаха се в такт с музиката и подвикваха на момичетата, като се подбутваха един друг. Навсякъде се чуваше американска реч. Еми се върна с бирата му.
— Вземи и за себе си нещо — каза той.
Танцуващите момичета бяха филипинки, ниски и леко пълни, с махагонова кожа и черни очи, които флиртуваха усилено с обожаващата ги публика. Музиката се промени с песен на „Бийч Бойс“, трима от младежите с радостни викове скочиха върху столовете си и разпериха ръце, за да имитират сърфисти. Момичетата спряха да танцуват и застанаха с ръце на кръста. Еми постави пред него пластмасова чашка с бяла касова бележка за бирата и синьо талонче за питието й като компаньонка.
— Моряци — обясни тя. — Американци.
Това сякаш обясняваше всичко.
— Добър бизнес — каза той.
— Не — изрече с изненадващо презрение тя. — Само тревоги. Идват от ФО. Нямат пари.
— ФО ли?
— Филипинските острови. Там момичетата са много евтини. Когато дойдат тук, вече не са им останали никакви пари. Не купуват питиета за момичетата, а само за себе си. И обикновено са много невъзпитани.
Хауълс кимна съчувствено:
— За колко време са тук?
— Четири дни. Мисля да опитам утре да си взема свободен ден. Ще помоля мама-сан.
— Вероятно така е най-добре. С какъв кораб са?
— Атомна подводница, на около седем километра навътре в морето. Идват с малко корабче на брега. Стоят четири дни и си тръгват.
— Накъде?
— Би трябвало да е тайна, но един от тях каза, че отиват в Корея. Говорят, без да спират. Виждаш ли онова момче? — Тя кимна към средния от танцуващите върху столовете. — Той е офицер по оръжията. Работата му е да изстрелва ракети.
Морякът му се стори на не повече от двадесет години, с лунички и рижава коса, зачервен от пиене. Лицето му изглеждаше смръщено от усилието да запази равновесие. Извика и се опита да се завърти със стола, но размаха несръчно ръце и бутна двамата си колеги. Тримата паднаха, блъснаха се в стената и се стовариха на пода в купчина размахани ръце, крака и столове.
Едно от момичетата изпищя, но на моряците им нямаше нищо. Бяха твърде пияни, за да се наранят дори и след падане от покрива на осеметажна сграда.
— Изглеждаш ядосан — каза Еми загрижено. — Какво има?
Хауълс се насили да се усмихне.
— Нищо — отвърна той. — Просто тежък ден. Можеш ли да ми кажеш какво става навън?
— Какво да става?
— Някакви семейства горят хартии и поставят храна по тротоарите.
— Фестивал — обясни тя. — Фестивалът на гладните призраци.