Цвете се усмихна на Джил.
— Разбирам ви — каза тя.
— Къде работиш, Цвете? — попита Джил.
— В „Банк ъф Чайна“. А вие?
— Аз съм свободна жена — засмя се съпругата на Нгъ. — Отглеждам осемгодишната си дъщеря и се грижа за Саймън.
— Имате осемгодишна дъщеря? — възкликна изненадано Цвете.
— Омъжих се млада.
— Твърде млада — добави Дуган.
— Пат не одобряваше — каза Джил. — Нито пък родителите ни.
— Поради различни причини — кисело добави той.
Дуган не можеше да се примири с факта, че сестра му ще се омъжва за престъпник. Родителите им пък не желаеха този брак, защото Нгъ е китаец. Един от най-жестоките им аргументи беше, че не искали внуци китайчета. Тъпо. Джил все пак направи каквото искаше и оттогава не ги беше виждала. По ирония на съдбата тя се оказа права, защото, когато Софи се роди, се оказа, че е взела повечето гени от майка си, беше с къдрава руса коса и европейски черти. Само нежните кафяви очи като че ли бяха наследени от бащата. Но това нямаше значение, защото връзката вече беше прекъсната.
— Цвете, ела да седнем и аз ще ти разкажа някои неща за малкото ми братче — каза Джил и я поведе към маса, близо до онази, където седеше Нгъ.
Дуган въздъхна дълбоко. Тази вечер изобщо не му вървеше.
Младежите от флота станаха досадни. Двама от тях бяха застанали на колене зад бара, вдигнали ръце като перископи и се опитваха да изкарат от гърлата си басовите пиукания на радарите. Приятелите им се веселяха, момичетата се смееха, но в един момент счупиха чаша. Съдържателката дойде и ги помоли да се успокоят, а бардамите се отдръпнаха. Моряците се успокоиха за около десет минути, но после отново започнаха буйната веселба, като се включи и луничавият.
Той обикаляше тичешком из цялото помещение, преструваше се, че ще излезе, а после отново притичваше до бара. Приятелите му го гонеха и накрая се вмъкнаха в съблекалнята, откъдето се появиха след пет секунди, подгонени от полуголи танцьорки, които пищяха и размахваха пешкири.
Луничавият се блъсна в гиганта с мускулестите рамене и разсипа питието му върху тениската. Онзи изръмжа яростно, хвана го за врата и го удари в стената. Еми се смъкна от стола и се скри зад Хауълс тъкмо навреме, защото младежът ритна с коляно мъжа в слабините и го бутна назад. Всички момичета се разпищяха, гигантът се блъсна в стола на Хауълс и го събори на пода. Мускулестият тип се стовари върху него и за момент го притисна неподвижно към земята, но после се изтърколи настрани и хукна след моряка, а Еми му помогна да се изправи.
В този момент главата на луничавия отново издрънча в стената, той обели очи и се отпусна на пода. Двамата други младежи се мъчеха да откъснат пръстите на едрия от врата на приятеля си, но без никакъв успех.
— Той ще го убие! — възкликна Еми.
Беше права. В очите на мъжа блестеше маниакална ярост в комбинация с алкохол и жажда за кръв. Развръзката беше ясна. Ако морякът бъдеше ранен по-сериозно или убит, щеше да пристигне полиция, а Хауълс изобщо не искаше да се стигне дотам.
— Том, трябва да ги спреш — изплака Еми, сякаш усетила мислите му. Той я погледна смръщено, а тя го хвана за ръката. — Мама-сан я няма. Отиде до другия бар. Остави мен за отговорничка.
Едва сега Хауълс забеляза, че и едрите китайци, които беше видял по-рано, също са изчезнали.
— Моля те, Том. Ще си имам големи неприятности. Някои от танцьорките нямат визи. Моля те, спри ги. — Еми направо го избута от стола.
Хауълс реши да помогне. Отчасти тъй като тя настояваше, но и защото виждаше, че луничавият ще пострада. Много добре знаеше, че ако дойде полиция, щяха да запишат имената и адресите на всички посетители и да им поискат паспортите, а той не желаеше никой да разбере в кой хотел е отседнал.
Луничавият дишаше на пресекулки, очите му гледаха изцъклено, на устните му бе избила пяна. Едрият мъж дишаше тежко през нос, Хауълс се приближи отзад и удари с присвити длани ушите му, достатъчно силно, за да го замае, но не толкова, че да му спука тъпанчетата. Гигантът изрева, веднага пусна младежа и се обърна с убийствен поглед към новия нападател. Той се усмихна, наслаждаваше се на почти спрялото време преди битката. Виждаше всяка капка пот по челото на противника си, червените жилки в бялото на очите му, пулсиращите вени по раменете. Мускулестият тип пристъпи напред сякаш в забавен каданс и протегна ръце с разперени пръсти.
Хауълс му позволи да се приближи, отстъпи назад и приклекна, отпускайки тежестта си върху задния крак, но въпреки отпуснатата си поза беше готов да скочи напред. Дясната му длан висеше свита до хълбока, а пръстите на лявата бяха насочени към лицето на мъжа. Продължаваше да се усмихва спокойно, защото отдавна беше отминал онзи етап, когато се напрягаше по време на бой. В целия сблъсък имаше само един кратък миг на напрежение — при осъществяването на контакта.