Знаеше, че щеше да му е много по-лесно да убие или осакати мъжа, отколкото да го спре, без да го нарани сериозно, а от котешката си поза можеше да осъществи петдесет или шестдесет комбинирани движения, които щяха да прекъснат живота на едрия мъж по-лесно от настъпването на хлебарка. Част от него искаше да го направи, да удари с ръба на дланта си слепоочието на мъжа, да блъсне странично коляното му, а после да забие лакът в гърлото и да усети как прекъсва гръкляна. Но в същото време съзнаваше, че сега не е време за такива работи. Най-добре щеше да бъде да го удари в слънчевия сплит, но той не можеше да рискува, юмрукът му беше твърде силен, имаше вероятност да разкъса стомаха. Гигантът се приближи още малко и се извиси над него, Хауълс се гмурна под протегнатите ръце и замахна напред към гърдите, точно в центъра в основата на ребрата. Юмрукът му се разгъна в движение и достигна до целта си с длан. Ударът беше внимателно премерен, но дори и така мъжът отстъпи цял метър назад с малки балетни стъпки, приведен на две. Удари се странично в стената и се свлече на пода. Беше в съзнание, но не можеше да помръдне. Ръцете притискаха стомаха му. Очите му вече не гледаха зверски. Сега просто приличаше на болен.
Хауълс махна на двамата млади моряци, които се опитваха да помогнат на приятеля си.
— Качете го в такси. Веднага — каза той. — Ако имате късмет, когато дойде на себе си, той няма и да си спомня къде е бил и какво е станало.
Двамата се напрегнаха да вдигнат едрия мъж и го извлякоха от бара.
— Благодаря, господине — изфъфли луничавият. — Много благодаря.
Той отиде към другия край на бара, Хауълс вдигна стола си и седна отново. Еми застана до него и го прегърна през кръста.
— Благодаря — погледна го с влажен поглед тя. — Къде си се научил да се биеш така?
— Имах трудно детство — отговори той, но от израза на лицето й видя, че не го разбира.
— Изглеждаше толкова спокоен. Какъв стил използваш?
— Никакъв — отвърна той. Разбираше какво иска да каже тя с думата „спокоен“. Точно така се чувстваше по време на бой — спокоен. За себе си и за света. Едно-единствено нещо му даваше по-голямо удовлетворение от боя и го правеше по-щастлив — убийството.
Дуган и Цвете излязоха от асансьора и усетиха силен мирис на изгоряло.
— Боже мой! — възкликна той.
— Какво има? — изплаши се Цвете. — Блокът ли гори?
— Не — отвърна Дуган. — Просто някой от съседите успокоява предците си. Мързи ги да излязат навън и затова използват стълбището.
Приближи се до дървената врата и я отвори. Зад нея имаше малка площадка, където обитателите на етажа оставяха боклука си в големи найлонови торби, за да ги отнесе надолу чистачът. Прашното стълбище се виеше надолу към входа. Стълбите трябваше да се използват само при опасност, но Дуган се беше качвал и слизал на няколко пъти по тях, когато асансьорите не работеха.
На долната площадка една стара жена със син костюм на цветя се беше навела над метална кофа, в която с червеникав пламък изгаряха фалшиви банкноти. Тя стреснато вдигна глава, изплашена като дете, хванато да върши нещо, което възрастните са му забранили. Когато видя, че не е охраната, старицата се успокои. Извика за поздрав и той й отговори.
— Госпожа Чан живее в апартамента точно под мен. Тя е приятна бабичка и почти съвсем глуха.
— Това е хубаво, защото не чува когато пускаш музиката силно — засмя се Цвете.
Те оставиха госпожа Чан на мира.
— Странно място е Хонконг — каза Дуган и отключи апартамента. — В модерен, повече от двадесететажен жилищен блок тази старица изпълнява традиция отпреди хиляди години, без да помисли за опасността от пожар. Преди няколко дни от управата изпратиха писма до всички живущи да не палят огньове в сградата, а на специално определеното за това място навън. Да не си мислиш, че някой ще се съобрази с това? Нищо подобно. Понякога нощем се будя от страх какво би станало, ако някой от етажите под мен пламне. Знаеш ли, че стълбите на пожарните могат да достигнат само до осмия етаж? По-нагоре човек вече трябва сам да се оправя.