— Мисля, че се тревожиш прекалено, Пат — усмихна се Цвете и се настани на дивана.
— Да, може би си права. Кафе?
— С удоволствие. Сестра ти ми хареса — извика тя подире му, когато той отиде в кухнята и включи електрическия чайник.
— Моля? — надникна обратно към хола Дуган.
— Казах, че Джил ми харесва. И Саймън. Изглеждат много щастлива двойка.
— Така е. В началото, когато се ожениха, аз малко се притеснявах, но всичко потръгна добре.
— За какво си се притеснявал?
— Знаеш, китаец и англичанка. Може да възникнат проблеми.
— Та това се случва постоянно — каза Цвете.
— Не е вярно. Да, много гуейло се женят за китайки, но не и обратното.
— Ти си сексистко прасе — изсмя се тя. — Или по-скоро расистко?
— Знаеш за какво говоря. Красивото момиче си е красиво момиче, независимо откъде е. Където и да иде по света, всеки я приема за красиво момиче.
— И?
— И просто обратното не е вярно. Гледат момичето и се чудят защо е с китаец. А после веднага решават, че е заради пари.
— Кои са „те“, Пат? — попита тихо Цвете. Той усети, че сам се е натикал в клопката.
— Знаеш, Цвете. Всички. И не говоря само за гуейло. Самите китайци са същите. Като расистите. Знаеш ли как наричат китайците децата от смесени бракове?
— Копелета — каза Цвете.
— Копелета — повтори Дуган. — Ни такъв, ни онакъв. А когато умрат, само китайската половина отива на небето.
— Това е фолклор, Пат, нищо друго. Никой вече не мисли така. — Чайникът започна да свири и той скочи, радостен, че има повод да прекрати разговора. Господи, втора среща и вече спореха. По въпроса за расите и за други неща.
Отново надникна към хола:
— Мляко и захар?
— Да — отвърна тя. — Три бучки.
Донесе кафето в своята чаша с Мики Маус и й я подаде:
— Внимавай, горещо е.
Тя внимателно я пое.
— Джил ни покани на рождения ден на Софи утре вечер и в неделя на барбекю в дома им — каза тя и отпи от горещата течност.
„Нищо чудно от страна на Джил“ — помисли Дуган. Сигурно вече беше залепила Цвете за него. Още няколко дни и ще ги изправи пред олтара да се женят.
— Дом ли? — повтори той. — По-скоро крепост.
— Какво имаш предвид?
Дуган я изгледа с присвити очи.
— Ти не разбра ли кой е зет ми? — попита той и веднага се изруга наум, естествено, тя нямаше как да разбере. Не беше й го споменавал, а „Горещи клюки“ не бе място, където можеха да говорят свободно по този въпрос, особено пред Белами и Бър. Седна на дивана до нея и продължи по-спокойно: — Той е начело на триада, Глава на дракон. Или по-точно казано, син на големия бос. Един от най-могъщите в Хонконг — Нгъ Вайсън, който сега се е оттеглил и живее спокойно на Върха, чакайки да се присъедини към предците си. Нгъ Вайсън има трима синове: Саймън, Чарлз и Томас. Чарлз се занимава с недвижими имоти в Канада. Законен бизнес, откъдето и да го погледнеш. Томас е в Сан Франциско и се грижи за американската част от сделките, а Саймън ръководи представлението в Хонконг.
— И с какво точно се занимава?
— Със същото, с каквото всяка триада в Хонконг. Изнудване, протекция, незаконни залагания, проституция, наркотици. Спомняш ли си онзи зализан тип, с когото той отиде да говори? Дани Лам?
Цвете кимна.
— Онзи, който обичал малки момиченца ли?
— Точно. Той работи за Саймън. Саймън не е добър човек, Цвете, не се заблуждавай от външността му. Никога не ми е причинил зло, поне не нарочно, обожава Джил и Софи, но аз му нямам доверие.
— Какво искаш да кажеш с това „нарочно“?
— Той никога и с нищо не ме е наранил. Но заради него аз съм вързан за работа, която ненавиждам, а не мога да се преместя.
— За „Стопански престъпления“ ли говориш?
— Да. Аз искам да действам, Цвете. Да бъда там, където летят куршуми, да бъда истински полицай, а не книжен плъх. Но със зет престъпник по-скоро ще ме изхвърлят, отколкото да ме преместят на отговорна работа.
— Толкова ли е зле?
— Да. Но какво мога да сторя? Джил го обича. Винаги го е обичала. Откакто се запознаха преди почти десет години.
— Ти беше ли ченге, когато те се ожениха?
— Да. Току-що завършил изпитателния си срок. Джил знаеше колко ще ме спъне, ако се омъжи за него. Достатъчно сме говорили по този въпрос. Но тя го обича и това е всичко. Сватбата й сложи точка на възможностите ми да се хвана с истинска полицейска работа. Снощи ми го казаха полуофициално. Точно преди да те срещна. Винаги съм го знаел, но все се надявах, че ако досието ми е чисто, ще мога да се докажа. Явно няма да ме огрее. Ще си остана където съм или ще напусна полицията.