— А ти не искаш, нали?
— Няма какво друго да работя, Цвете. Да си частно ченге по телевизията изглежда страхотно, но в живота е друго. Предполагам, че ще мога да работя за Саймън. — Изсмя се горчиво. Цвете остави чашата си на масичката и сложи ръце върху рамената му. Приближи лицето си до него. Съвсем близо. Той усети топлия й дъх върху устните си.
— Съжалявам, Патрик Дуган. Много съжалявам, че не си по-щастлив.
Целуна го силно по устните и малкото й езиче се промъкна между зъбите му. Притисна се до него, бавно го възседна и стисна бедра. Дуган изпъшка и затвори очи.
Хауълс погледна часовника си и потупа нетърпеливо волана. Нямаше начин да е изпуснал мерцедеса. Пристигна на кръстовището доста преди седем часа и паркира маздата до тротоара, но два часа по-късно все още нямаше и следа от колата на Нгъ. Или днес не бяха закарали момичето на училище, или шофьорът сменяше маршрутите.
Излезе към страничния път към дома на Нгъ, но не успя да види дали мерцедесът е там или го няма. Не можеше да рискува да обикаля дълго време наоколо, защото охраната със сигурност щеше да го забележи, затова предпочете да разгледа околностите и да се запознае по-добре с пътищата.
Върна се в хотела в ранния следобед. Изгълта един хамбургер с пържени картофи в някакво кафене и тръгна към туристическия район в Цим Ша Цуй. Трябваше му касетофон и скоро намери един с големината на книга, но с приличен говорител. Не си направи труда да се пазари, накара младия продавач да го зареди с батерии и касета с продължителност час и половина, които да включи в исканата цена.
Следващите четиридесет и пет минути прекара легнал върху леглото с включен на запис касетофон. Червената лампичка му се пулеше заплашително, докато той четеше с монотонен глас имена и телефонни номера от хотелския указател. Непрекъснато променяше скоростта и тона на апаратчето и когато най-после лентата свърши, той въздъхна с облекчение. Почерпи се с една кока-кола от малкото хладилно барче и пусна машинката да върне отначало касетата с четиридесет и пет минутния безполезен запис.
За пръв път от месеци насам Патрик Дуган се успа. Въпреки яркото слънце, пукащата алуминиева дограма на прозореца и отекващите удари на вратите на асансьорите, когато отвори очи, часовникът показваше 10:30. Беше сам, намери бележка от Цвете, в която пишеше, че ще му се обади да се уговорят за рождения ден на Софи, а най-отдолу отново се виждаше подписът й във формата на цвете.
В началото на седмицата беше купил играчка за подарък на Софи — голямо меко куче, английска овчарка с увиснали над очите кичури и завързана на шията червена панделка с фльонга зад едното ухо. Беше го увил възможно най-добре и го постави на горния рафт в гардероба. След като се изкъпа и избръсна, извади пакета и го сложи на леглото. Една от лапите се беше измъкнала, но така подаръкът изглеждаше смешен и затова не го опакова наново. Помисли дали да не го вземе със себе си в службата, но реши, че колегите ще му се присмиват, и затова го остави. Щеше да се върне и да го вземе след работа. Джил не беше му казала къде ще бъде празненството на Софи, но той се съмняваше, че ще го направят в дома им. Саймън Нгъ сигурно би предпочел да го видят как харчи купища пари за дъщеря си, а ако го направеше у дома, хората щяха да помислят, че е стиснат и щеше да навреди на реномето му. Нгъ вероятно щеше да наеме зала в някой от големите хотели в Цим Ша Цуй, така че Дуган можеше да се върне до Тай Ку Шин, за да се преоблече, а после да вземе метрото към залива на пристанището.
По-голямата част от сутринта мина на автопилот. Главоболието му се върна, при това още по-силно. Глътна два аспирина, но те не му помогнаха да се почувства по-добре. Може би беше от очите — понякога главоболието е сигнал, че са нужни очила. Той затвори лявото око и погледна напечатаната страница пред себе си. Нямаше проблем с четенето. Опита със затворено дясно око и отново всичко беше наред. Отдалечи листа на една ръка разстояние и примижа.
— Какво, по дяволите, правиш? — Томкинс беше застанал на вратата с папка под мишница.
— Опитвам се да разбера дали ми трябват очила.
— Отново главоболие ли? Може да е от климатика — каза шефът му.
Дуган хвърли листа върху затрупаното си бюро.