— Какво общо има главоболието ми с климатика?
— Четох в една статия, че йонизирал въздуха или нещо подобно. Или че пръскал някакви аерозоли. Всъщност не помня, пък и не ми пука. Какво става с измамничката?
— Продължавам да се ровя. Още не съм открил къде са отишли парите. Защо?
Томкинс триумфално размаха папката:
— Казва се Ли Линлин, нали?
Дуган кимна и смръщи вежди:
— Намерил ли си нещо?
— Не може да има много Ли Линлин наоколо. А аз току-що попаднах на една, която е директор на компания за търговия с фючърсни книжа. Компанията май няма никакви клиенти.
— Нищо чудно, като се има предвид липсата на интерес към фючърсния пазар тук. Индексът Хан Сен за фючърси не е много добре в момента, нали?
— Да, но тази фирма купува доста яко фючърси на „Стандарт“ и „Пурс 500“, така че властите в Ню Йорк ни помолиха да надникнем. И ето ти я малката Линлин. Може би точно така си крие престъпно спечелените пари.
— Тъпа алчна крава. Не й ли стигат вече? Ако бях на нейно място, бих ги прибрал в някоя сметка в швейцарска банка.
— Да, но не всеки внимава толкова с парите си, като теб.
— Това ли е досието?
Томкинс кимна.
— Но и на мен ми трябва. Затова копирай онова, което ти е необходимо. — Хвърли папката на бюрото. — Когато свършиш, ми се обади да си я взема.
Обърна се към вратата и се заклатушка със странната си походка. Сякаш някой го дърпаше за колана, а той е стиснал задник, като че очаква всеки момент да стане жертва на анално изнасилване. Някои от момчетата доста му се подиграваха. Томкинс имаше по-висок чин от Дуган, но бяха на еднаква възраст и стаж в полицията, така че работеха като равни, когато шефът не беше в лошо настроение. И двамата знаеха, че ако не беше Нгъ, вероятно Дуган щеше да е с по-високия ранг.
Той разтри с пръсти слепоочията си. Замисли се за Ли Линлин и изведнъж си спомни за Цвете, и отново се изруга, че не е взел телефона й в службата. Телефонът звънна и той го вдигна веднага с надеждата, че е тя, но не се разочарова, когато чу гласа на сестра си. Тя със задоволство съобщи, че приемът по случай рождения ден на Софи ще се проведе в хотел „Риджънт“.
— В седем — каза тя. — А, за малко да забравя да ти кажа, че ще бъде с маски.
— И каква е темата?
— Пирати — отвърна Джил.
— Да, правилно.
— Внимавай какво говориш, братле.
— Иначе ще накараш да ми счупят краката ли? — засмя се Дуган.
— Телефонът ти подслушва ли се? — попита тя. — Защото няма да ми е приятно някой да чуе това, което ще ти кажа.
— Ще се видим довечера, така че можеш да ми го кажеш в очите.
— Внимавай да дойдеш, че иначе ще ти дърпам ушите — заплаши го тя и затвори.
Едва остави слушалката и апаратът звънна отново. Беше Цвете.
— Успах се — каза й той.
— Защото прекара изморителна нощ — засмя се Цвете.
— Трябваше да ме събудиш, преди да си тръгнеш.
— Сърцето не ми позволи да те пипна. Спеше като бебе. А сега ти се обаждам, за да разбера в колко часа ще е празненството на Софи.
— Какво съвпадение! Тъкмо говорих със сестра ми. Ще бъде в хотел „Риджънт“. Какво ще кажеш да се срещнем там малко преди седем? Става ли?
— Добре. Сигурно ще бъде много забавно. Тази идея с пиратската тема за маскиране е страхотна.
— Ти откъде знаеш?
— Джил ми каза снощи. Очаквам с нетърпение празненството.
Изведнъж Цвете каза, че трябва да прекъсва, и телефонът щракна почти по средата на думата, сякаш някой се беше приближил и тя не е искала да чуят, че разговаря. Може би не й беше разрешено да води лични разговори от служебния телефон. Дуган въздъхна и се наведе над папките. Вечерта изглеждаше на цяла вечност разстояние.
Хауълс погледна часовника. Шест и половина. Нямаше какво да прави до следващата сутрин. Вече добре познаваше пътищата в Новите територии и беше изпитал леководолазната екипировка. Застана до прозореца и се загледа към административните сгради в центъра оттатък пристанището. Много от прозорците още светеха, а далеч зад тях се извисяваха планините на острова Хонконг, където се намираха къщите на богаташите.
Пред хотела, между улицата и пристанището имаше широк тротоар, който следваше извивката на брега и по него се разхождаха влюбени двойки и туристи, които се наслаждаваха на вечерния хлад. Тук-там се мяркаха рибари, възрастни мъже и момчета, клекнали до водата с въдиците си. Видя как едно момче издърпа малка мятаща се рибка. Зад него стоеше старец, който размахваше във въздуха бастун, като правеше широки кръгове и вдигаше последователно краката си. В първия момент реши, че това е просто някакъв оглупял дядо, но след това схвана ритмиката в движенията му. Бастунът служеше за предпазване и нападение, старецът непрекъснато местеше центъра на тежестта си, но винаги застанал стабилно на единия си крак. Хауълс следеше последователността на движенията, видя как замахва с бастуна веднъж на височината на главата, а после ниско долу, сякаш да спъне нападател. После дядото бавно се завъртя и използва бастуна като сабя. Не познаваше подобно бойно изкуство, но в движенията се долавяше смисълът и можеха да се различат ударите за убиване от тези за защита. Постепенно започна да повтаря маховете на стареца, завъртя се заедно с него и дъхът му спря в гърлото. Изведнъж се почувства по-добре.