— Къде отиваме? — попита тя.
— Да видиш дядо си — отговори той.
— Защо? — Детето говореше възпитано, но настойчиво. Облегна глава на седалката и се извърна да го гледа, чакаше отговора.
— Той иска да те види.
— Защо не дойдоха татко или мама?
— Заети са.
— Нали не се е случило нещо лошо?
— Не, разбира се, че не. Виж, дядо ти ще ти обясни всичко.
— Но защо са изпратили точно теб да ме вземеш?
— Защо питаш, Софи?
— Защото си полицай.
— Да. Ти знаеш, че съм полицай. Госпожица Куинлън ти е казала.
— И защо е трябвало да изпращат полицай да ме вземе?
— Защото беше по-лесно да изпратят мен.
— Защо не си с униформа?
— Аз съм цивилен полицай — отговори той. — Не всички полицаи носят униформа.
Тя се замисли за малко над думите му, а после заговори бързо на китайски.
Хауълс се усмихна.
— И не всички полицаи говорят китайски, Софи — каза той.
— Мислех, че всички го знаят. И това не е полицейска кола.
Не беше очаквал подобен разпит от осемгодишното момиченце. Все още се движеха през натоварения градски център, така че нямаше начин да използва сила, за да я накара да млъкне. Трябваше да продължи да й отговаря, докато останеха сами.
— Къде отиваме? — попита Софи и прекара пръсти по таблото, да провери дали няма прах, както беше виждала майка си да прави, след като помощничките са завършили почистването у дома. — В полицията ли?
— Не — тихо отговори Хауълс. — На един кораб. Дядо ти те чака там.
— На татковата яхта ли?
— Не, на друга.
Сега вече движението не беше толкова оживено. Най-близката кола се намираше на около стотина метра назад.
— Каква яхта?
— Джонка. Като онези от едно време.
— Колко е голяма?
— Не знам. Сигурно десетина метра.
— Ха! Татковата яхта е дълга четиринадесет метра. Тя е океански кораб. — Явно беше доволна да покаже, че е от висшето общество. Облегна се със скръстени на гърдите ръце и надуто изражение. Поне спря потокът от въпроси.
— Госпожо Нгъ? — Джил така и не свикна с фамилното си име. То нямаше английски еквивалент, а представляваше някакъв носов звук, какъвто никой европеец не може да произнесе правилно. Когато ходеше в Америка или се връщаше в Англия и Саймън не беше с нея, тя се връщаше към моминското си име. Това разрешаваше доста проблеми.
— Госпожо Нгъ? — повтори помощничката.
— Да, Роза, какво има? — Роза беше една от двете прислужници филипинки, които живееха в къщата, готвеха, чистеха и гледаха Софи.
— Телефонът не работи. Някой говори.
— Преплитане на линии може би — отговори Джил. — Остави го за малко, Роза. Може сам да се оправи.
— Да, госпожо Нгъ. Готов ли е списъкът за покупките?
— В кухнята е, Роза. На масата. Мени върна ли се с колата?
— Да — отвърна тя.
— Тогава можеш да излезеш с него. И не забравяй да купиш още джин. — Роза кимна и остави Джил сама в хола на белия кожен диван, зачетена във вестник „Хонконг Стандарт“.
В стаята на Хауълс в хотел „Холидей Ин“ лентата стигна до края и касетофонът се изключи автоматично.
След няколко минути телефонистката се включи в линията.
— Извинете, господин Доналдсън, използвате ли още телефона? — попита тя. Не получи отговор, но апаратът определено беше оставен отворен. „Вероятно не желае да го безпокоят“ — помисли момичето. Странното обаче беше, че продължаваше да е свързан с външна линия. Тя прекъсна връзката, без да се замисля.
Хауълс спря колата и заобиколи, за да отвори вратата на момичето. Само един път водеше от залива Клиъруотър към пристана Хебе Хевън. Той свършваше до редица ниски метални стълбове, поставени, за да не могат колите да достигат до пристана, но точно пред тях се намираха паркингите. Неговата кола беше единствената наоколо. Софи изтича напред покрай дълго, изоставено кану, подпряно на една стена, в което сигурно можеха да седнат в редица двадесет души.
— Къде е? — попита тя и погледна с присвити очи към блестящото море с гора от мачти. — Тук има толкова много корабчета.
— Ето там — посочи Хауълс наляво.
— Онази дървената ли?
— Да. Точно тя. Хайде.
— Много е малка — сви устни тя. — Къде е дядо?