— Там е. Може би е слязъл долу.
Софи сви ръце на фуния пред устата си и извика колкото й глас държи:
— Дядо… Тук сме. — После извика пак на китайски. Пискливото й детско гласче отекна по целия залив.
— Софи, стига — спря я той и я хвана здраво за рамото.
— Ох! — изписка тя. — Боли. Пусни ме.
— Съжалявам. Но не трябва да викаш.
— Ама аз исках дядо да знае, че сме пристигнали.
Момичето замълча, в погледа й се появи съмнение. Недоверието на наранено дете. Един плешив старец седеше в края на пристана на избелял дървен стол и вадеше от кутийка червеи. До него лежеше малка дървена клетка за птици и докато работеше, той говореше нещо на птичката с яркочервена човка.
Хауълс се опита да се усмихне:
— Хайде — каза той. — Нашата лодка е там.
Посочи малката лодка, която се поклащаше на мястото, където я беше оставил. Софи сякаш се готвеше да възрази и затова Хауълс се поусмихна насила и стисна по-здраво ръката й. Поведе я надолу покрай брега, във водата блестяха бели моторници, наред с очукани стари рибарски лодки. Пусна я да върви пред него по дървеното мостче. Отдалеч то не изглеждаше твърде безопасно, съставено от различни по вид и дължина дъски, но отблизо се виждаше, че дървото е здраво и пироните не са ръждясали. Почти не се поклащаше под краката им.
Стигнаха до лодката и мъжът вдигна момиченцето на ръце, за да я постави вътре. Отблъсна лодката, ръката му се плъзна във водата и ръкавът на сакото му се намокри. Софи се разсмя, почти забравила за момент страха си. Той включи извънбордовия мотор. Детето седеше на носа, топнало ръка във водата, а Хауълс управляваше.
Когато приближиха, той изключи двигателя, завърза лодката за парапета и я задържа, докато Софи се изкачи по дървената стълба. После веднага я последва, но тя вече тичаше по палубата и викаше дядо си. Слезе долу, надникна в кухнята, в главната кабина и спалнята и там той най-сетне я настигна. Тя се обърна, изгледа го разтревожено и отстъпи изплашено.
— Къде е той? Къде е дядо? — извика Софи, от очите й изскочиха сълзи.
Хауълс притисна пръст към устните си.
— Шшш — тихо каза той. — Няма защо да плачеш.
Софи започна да хлипа и отстъпи, докато опря в леглото.
— Кой си ти? — попита хлипайки. — Какво ще ми направиш?
— Ще прекараш известно време с мен — отвърна той. — Не за дълго, но трябва да стоиш на яхтата.
Пристъпи напред и я погали по главата. Софи се дръпна, внезапно се ядоса на себе си. Мама все й повтаряше никога да не тръгва с непознати, а веднъж в училището даже дойде един полицай, за да ги научи какво да правят, ако някой се опита да ги накара да го последват. Той им каза, че има лоши хора, които нараняват децата, но така и не им обясни защо или какво всъщност им правят. И майка й си мълчеше за подробностите, а само й втълпяваше, че не бива да се доверява на непознати. Но госпожица Куинлън каза, че всичко е наред… Софи започна да трепери.
Не смееше да погледне към Хауълс. Не искаше да вижда лицето му. Помоли го с тих и треперещ глас:
— Не ме наранявай, моля ти се.
Мъжът се усмихна и погали меката руса коса:
— Не ставай глупава — успокои я той. — Нищо няма да ти сторя.
Телефонът звънна и внезапният звук изненада Джил. Свали краката си от дивана и пристъпи по паркета към черната дървена поставка. „Ето че работи — помисли си тя и вдигна слушалката. — Господ да ме пази от глупави прислужници.“ Беше Саймън, канеше я на обяд в хотел „Екселсиор“ и тя прие с удоволствие. Това ще й даде възможност да изкара новото си порше. В този час на деня по тунела под залива на пристанището нямаше да има много коли.
Преоблече се бързо, като избра дрехи, каквито той щеше да хареса. След три четвърти час беше в ресторанта. Саймън вече седеше до ъгловата маса и пиеше газирана вода, когато Джил пристигна леко задъхана, следвана от управителя на ресторанта.
Съпругът й се изправи и я целуна по бузата.
— Изглеждаш великолепно — каза й на китайски.
— Ласкател — отвърна тя също на китайски. — Голям си лъжец. Грозна съм и закъснях. Но все пак ти благодаря, че лъжеш толкова красиво.
Сервитьорът повдигна учудено вежди, впечатлен от лингвистичните й познания, и задържа стола й, за да се настани.
— Да ти поръчам ли питие? — попита Саймън на английски.
— Кампари и сода — отвърна тя, вперила поглед в него. За милионен път се възхищаваше колко е красив. Всъщност нямаше нещо в него, което да не харесва. Косата му беше черна, очите тъмнокафяви, зъбите здрави и бели, рамената широки, а кожата светлобежова като на кокер шпаньола, който гледаха родителите й, когато тя беше малка. Дланите му бяха широки и силни. Когато я докосваше, тя винаги усещаше скритата им мощ, но той никога не я беше наранявал физически, нито пък по някакъв начин беше засегнал чувствата й. Както винаги, облеклото му беше изрядно, лек черен костюм от фина вълна с едва забележимо сиво райе, бяла риза и вратовръзка с емблемата на хонконгския клуб. Обувките му блестяха и тя знаеше, че са лъснати от редовния му ваксаджия — набръчкан старец, който работеше в алеята до хотел „Мандарин“.