Беше научила много неща от съвместния си живот със Саймън Нгъ и не на последно място сред тях беше начинът да се облича. Без съмнение това отчасти се дължеше на факта, че като негова съпруга разполагаше с много пари, няколко златни кредитни карти и банкови сметки, но основната причина се криеше в съвместното им пазаруване. Той разбираше от мода и винаги настояваше тя да купува най-доброто, пък и познаваше вкуса й. Първоначално й беше трудно да си признае, но след известно време напълно се убеди, че когато излизаха някъде и тя е облечена в избран от него тоалет, комплиментите се сипят като дъжд. А щом се появеше в купени от нея самата дрехи, хората си мълчаха. Под негово ръководство постепенно смени целия си гардероб и сега в него имаше само имена, за които, преди да се омъжи, само беше чела по модните списания — „Шанел“, „Кензо“, „Чарлз Джордан“. Освен това придоби и вкус към скъпите бижута. Разполагаше с повече от дузина часовници и три пъти повече пръстени, макар да носеше само една верижка около врата си, тънко и фино изработено златно колие, които той и подари след раждането на Софи.
Днес беше с бежов копринен костюм с пола до коленете и малка чанта в тон с него, а косата си беше завързала на тила с тънка черна панделка, както на него му харесваше. Обичаше да се облича за него. Даже носеше белите жартиери, които той обожаваше, макар че нямаше как да ги види сега. По-късно… Питието й пристигна и Саймън вдигна чашата си в познат жест:
— За най-красивото момиче в Хонконг — каза той.
Джил прихна:
— Иска ми се да е така. Но отдавна съм минала възрастта, когато можех да се наричам „момиче“.
Сервитьорът им донесе менюто.
— Какво ще поръчаш? — попита Саймън.
— Ти избери — отвърна тя. — Знаеш какво обичам.
Той набързо поръча, изчака сервитьорът да се отдалечи и заговори отново:
— Следващата седмица трябва да отида в Пекин.
— Пак ли? Миналата седмица беше там.
Съпругът й сви рамене:
— Бизнес. Знаеш как е.
Джил много добре знаеше с какъв бизнес се занимава той. Беше разбрала за триадите доста преди да се омъжи за него и приемаше онова, което правеше той. Обичаше го и затова не обръщаше внимание на хората, които постоянно влизаха и излизаха от дома им, на честите отсъствия на съпруга си, на късните телефонни разговори и непрестанното присъствие на телохранителите. Вестниците бяха пълни с истории за убийства в триадите, наркотрафик, публични домове за малолетни, за известните престъпни организации, но въпреки че Саймън ръководеше една от най-успелите групировки, не вярваше лично той да е замесен в някакви жестокости. Съпругът й винаги беше толкова нежен и търпелив към нея, а когато го наблюдаваше да си играе със Софи, сърцето й се разтапяше.
Тя посегна и го погали по ръката:
— Трябва ли да отидеш?
Той кимна.
— Защо точно в Пекин? — попита Джил. — Какъв бизнес може да се прави там сега?
Саймън отдръпна ръката си и в очите му се появи хлад.
— Просто бизнес, Джил. Приеми го така.
„Винаги е такъв“ — помисли си тя. Даваше й всичко, което би могла да поиска, защитаваше я, грижеше се за нея, обичаше я, но част от него оставаше скрита и това я плашеше. Връзката й със Саймън Нгъ продължаваше повече от десет години, но семейство Нгъ ръководеше триадите от векове. Джил често се чудеше какво би станало, ако го накараше да избира — тя или триадата. Но така и не се реши да го стори, защото дълбоко в душата си знаеше какъв щеше да бъде изборът му, а тя не би понесла да го загуби.
Усмихна се и го погали по бузата.
— Просто когато те няма, ми липсваш ужасно.
Саймън хвана ръката й и я поднесе към устните си. Целуна я нежно. Погледът му възвърна топлотата си и той я стисна леко: