— Само Ник. Ник с наранената гордост и пукнатата глава.
— Не, нямам него предвид. Някой друг инспектор Холт. Има ли друг в полицията с фамилия Холт?
— Поне аз не знам за такъв. Защо?
— Току-що ми се обади някой, който се представи като инспектор Холт и искаше да говори със Саймън. Беше доста уклончив, когато го попитах какво иска.
— Сигурна ли си, че е ченге?
— Той сам се нарече „инспектор Холт“. Но не ми даде телефонния си номер.
— Добре, ще проверя. Ще ти се обадя веднага, щом разбера нещо. — Не беше нормално за Джил да се тревожи за подобно нещо. Обикновено Дуган беше по-напрегнат от сестра си, след като се омъжи за Саймън Нгъ, тя стана по-уверена. Даже понякога увереността й граничеше с нахалство.
— Добре, Пат. Благодаря. Така ще съм по-спокойна. Вероятно не е нищо сериозно.
Веднага след като затвори, той се обади в „Личен състав“ и ги помоли да проверят досиетата. Нямаше друг инспектор Холт освен Ник. Свърза се и с криминалния отдел, откъдето обещаха, че ще проверят и ще му се обадят.
Джил Нгъ седеше на белия кожен диван с телефона до себе си и макар да очакваше позвъняването на брат си, подскочи, когато апаратът звънна.
— Пат? — попита тя. Не беше той, а госпожица Куинлън, директорката на училището на Софи.
— Вие ли сте, госпожо Нгъ? — попита тя явно объркана.
— Разбира се, че съм аз — не по-малко изненадана отвърна Джил. — Кого друг очаквате?
Директорката хлъцна и започна да заеква несвързано. За миг тя си помисли, че може да е пияна.
— Честно да ви кажа, госпожо Нгъ, аз разбрах, че вие и съпругът ви сте претърпели катастрофа. Обаждах се да разбера дали мога да помогна с нещо. Много съм изненадана, че сте си у дома. Инспектор Холт каза, че сте в болница.
Сърцето на Джил се смръзна, когато чу отново това име. Тя стисна здраво слушалката:
— Инспектор Холт ли? Той ви се е обадил?
— Не, госпожо Нгъ. Той дойде тук. Да вземе Софи.
Джил се отпусна немощно на дивана. Устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо.
Госпожица Куинлън разбра, че нещо съвсем не е наред. Гласът й потрепери:
— Той ми показа личната си карта и определено беше полицай. Знам, че е така, нямах причина да се…
Джил твърдо я прекъсна:
— Защо не ми се обадихте, преди да му позволите да вземе дъщеря ми?
— Опитах се, госпожо Нгъ, но телефонът ви даваше заето. Опитах се. — Умолителният й това я раздразни и тя побесня:
— Не сте кадърна да се грижите за децата! Позволили сте на непознат да вземе детето ми. О, боже, какво сте направили!? Какво сте направили, дърта кучка такава!
Госпожица Куинлън се разплака, усещаше как светът около нея се срутва. Това разяри Джил още повече. Направо загуби дар слово. Тихо остави слушалката и очите й се замъглиха от сълзи. Изправи се несигурно, довлече се до хромираната масичка с напитки и с треперещи ръце си наля пълна чаша бренди. Изгълта я на един дъх. Стисна очи от остротата на алкохола, а после отново напълни чашата.
Не можеше да диша, сякаш някой бавно стягаше железни обръчи около гърдите и врата й. Пред погледа й плуваха болезнено ясни образи: Софи на Коледа, когато отваря подаръците си, как строи пясъчни замъци на плажа, яхнала раменете на Саймън, играеща на пирати с Патрик.
Хукна към телефона и набра номера на мобифона на съпруга си. От очите й се стичаха сълзи.
Саймън Нгъ стоеше с разперени ръце като разпънат на кръст. Пред него един нисичък възрастен мъж със сбръчкана като на гущер кожа обгърна талията му с мек шивашки метър.
— Същата мярка — кимна доволно той на младия си помощник. Измери дължината на ръкава, рамената, а после коленичи пред Нгъ, за да премери дължината на панталона, като съобщаваше цифрите на момчето. То ги записваше в малък бележник.
Намираха се в стаичка на втория етаж на стара сграда в Цим Ша Цуй. Покрай стените се издигаха рафтове с платове. Нгъ стоеше пред голямо дъбово бюро, на което бяха струпани мостри, вляво имаше високо огледало, в което можеше да се огледа. Обикновено господин Чен завършваше един костюм по поръчка за пет дни, но за редовните си клиенти ги ушиваше за три. Саймън Нгъ беше доведен при господин Чен от баща си, за да му ушият първия мъжки костюм ден преди да навърши четиринадесет години. С неговите поръчки господин Чен не се бавеше повече от четиридесет и осем часа.
На столовете с високи облегалки бяха седнали двама мъже — единият до вратата, а другият до бюрото. И двамата бяха истински здравеняци, с мазолести длани и сериозни очи. Телохранители, които го пазеха от дълги години. Те носеха ранг „Червен прът“ в триадата, бойци, доказали себе си. И двамата бяха убивали заради Саймън Нгъ.