— Ще пиеш ли чай, бак-бак?
— Не, благодаря, Чаохуан. — Чен беше единственият човек освен баща му, който се обръщаше към Нгъ с китайското му име. — Просто ми разкажи какво се е случило.
Саймън заразказва на стареца, а когато свърши, осъзна с колко малко информация разполага.
— Жена ти сигурна ли е, че е бил гуейло?
— Напълно. И че е използвал името Холт.
— Тогава сигурно разбираш, че това не е проблем с братството. Или е обикновено изнудване, или нещо лично. Човек или организация, които се опитват да наранят само теб. При това определено не са от Хонконг. Тукашните не биха използвали гуейло, след като имат на разположение хора от Тайван или от континента. Предлагам ти да направиш списък на всички гуейло, които биха искали да ти причинят зло. Баща ти и братята ти трябва да направят същото. Не можем да правим нищо друго, освен да чакаме, докато той се обади отново.
— Вече може да го е сторил — каза Нгь. — Наредих на Джил да не вдига телефона, а той е звънял, преди да се прибера вкъщи.
Старецът кимна и в същия миг телефонът на бюрото звънна. И двамата се стреснаха. Саймън се присегна и прилепи слушалката към ухото си, още преди звънът да е заглъхнал.
— Да? — каза той.
Беше гуейлото.
— Саймън Нгъ?
— Да.
— Слушай и ме чуй добре — заговори Хауълс. Китаецът дръпна дясното чекмедже, за да намери бележник. Извади молива от кристалната поставка пред себе си. Посочи към вратата и само с устни произнесе „слушалката“, а Чен стана от дивана и излезе. Преди още да е пресякъл хола, Нгъ чу щракване и разбра, че Джил е вдигнала другата слушалка. Надяваше се, че ще се досети да не издава звук.
— Дъщеря ти е при мен — каза Хауълс.
— Знам — отговори Саймън.
— Ето какво трябва да направиш, ако си я искаш обратно. Имаш ли писалка?
— Да — едносричните му отговори бяха насечени и делови. Нгъ не обичаше да си губи времето.
— Искам от теб един милион долара. Един милион хонконгски долара. Искам ги утре сутринта в седем.
Нгъ понечи да възрази, опитваше се да печели време, но гуейлото го прекъсна:
— Не ме обиждай, знам, че повечето от бизнеса ти е с пари в брой. Ще ти се обадя утре в шест сутринта. Ако дотогава не събереш парите, тя ще умре. Ясно ли е?
— Откъде да съм сигурен, че тя е при теб?
— Колко души са ти се обаждали днес за откуп?
— Тогава откъде да знам, че е добре?
— Няма откъде. Но ако не получа парите до седем, ти гарантирам, че няма да е добре.
Връзката прекъсна.
Нгъ отиде при Джил и Чен в хола. Тя бършеше очи с бяла памучна кърпа. Издуха шумно носа си. Роза влезе и застана до дивана, кършеше нервно пръсти. Разбираше, че нещо не е наред, но не знаеше какво.
— Извинете, че ви безпокоя, госпожо Нгъ, но Мени пита дали искате да вземе нещо от града, когато отиде да прибере Софи — каза тя.
— Предай на Мени, че днес няма нужда да прибира Софи — отговори Нгъ. — Тя ще ходи на празненство с една от приятелките си и ще тръгнат заедно направо от училище. И донеси чаша чай на жена ми, моля те.
Помощничката излезе и Нгъ попита Чен какво мисли. Старецът разпери ръце с широко отворени и обърнати нагоре длани.
— Един милион долара не са много пари — каза той.
Същата мисъл беше минала и през главата на Саймън. Всеки, който го познаваше, знаеше, че той би платил много повече за живота на дъщеря си. Защо не два милиона? Или пет? В Хонконг имаше още най-малко сто други семейства, които със същия успех биха могли да бъдат изнудени за един милион. Защо гуейлото рискуваше да си навлече преследването на триадата? Освен ако не беше нещо лично. Само това имаше някакъв смисъл.
— Какво има? — попита Джил. — Какво от това, че не са много пари?