— Беше капитан от САС1, нали? Обучен да убива. — И копелето едва не го уби. Беше го стиснал за гърлото и го притисна в стената. Само това си спомняше, когато дойде на себе си в празния кабинет с една от справките за разходи на Хауълс, напъхана в устата му. След това повече не използва червения молив.
— Всъщност от специалната морска пехота. Един от най-добрите. Свърши отлична работа по време на Фолкландската война. Водеше един от предните разузнавателни отряди, изпратени да открият позициите на аржентинците. За четири дни отчете деветима убити.
— Впечатляващо.
— Проблемът беше — продължи Грей, без да отделя поглед от малко петънце зеленикава плесен върху ствола на едно от сливовите дървета, — че двама от тях бяха служители на САС. Тогава привлече вниманието ни.
— Какво?! — възкликна Доналдсън.
— Естествено, ние замазахме всичко, защото по онова време и без това имахме лоша репутация.
От множественото число, което Грей използва, Доналдсън извади заключението, че говори общо за Англия.
— Какво е станало, сър? — попита той.
— Постъпи в един от най-секретните ни отдели.
— Не, сър, питах какво се е случило с хората на САС.
— Хауълс седял в някаква дупка на около стотина метра от една аржентинска артилерийска батарея, когато двама войници от САС скочили върху него. Според Хауълс единият се готвел да стреля и той реагирал инстинктивно, убил първия с удар в гърлото, съборил другия на земята и му пречупил врата. Всичко свършило за секунди и аржентинците не чули нищо. Той оставил труповете в дупката. Една от дребните житейски трагедии.
За миг си помисли, че Грей се шегува, но после разбра, че говори съвсем сериозно.
— Ние го взехме и го обучихме. Беше добър, много добър. Всъщност един от най-добрите. За период от две години — десет чисти убийства. Никакви проблеми, поне що се отнася до техническата страна на въпроса. Ще трябва да поговоря с Пъркинс за това.
— Пъркинс? — съвсем се обърка Доналдсън.
— Моят градинар. Трябва да направи нещо за тази плесен. Ако не се вземат мерки, тя може да убие дръвчето.
Доналдсън не разбираше нищо от градинарство и честно казано, не го интересуваше. В края на малката му колкото носна кърпичка градинка имаше само едно дръвче.
— Проблемът беше, че той започна да си харесва работата. — Доналдсън разбра, че Грей отново говори за Хауълс, макар да продължаваше да разглежда внимателно плесента. — Психолозите го установиха при ежемесечния му преглед. Когато нямаше работа, беше неспокоен и те откриха, че при последната си задача той се е попрестарал. Целта му беше един либийски студент, който постави онази ужасна бомба в Манчестър преди време. Спомняш ли си? Уби трима души. Не можахме да докажем нищо в съда и затова възложихме на Хауълс да уреди обезвреждането. Той реши да изглежда като автомобилна катастрофа. И така го направи. Наложи се да разрежат ламарините на смачканата кола, за да извадят либиеца, и установиха, че почти няма здрава кост по тялото му.
— И? — попита Доналдсън, макар вече да се досещаше какво ще чуе.
— И се оказа, че либиецът е бил натикан мъртъв в колата. Хауълс го е убил с голи ръце. Бавно и твърде мъчително.
„Точно това е лудостта в цялата тази работа — помисли си Доналдсън. — Можеш да убиеш човек и да го направиш професионално. Но щом това започне да ти харесва, с теб е свършено.“ Психолозите твърдяха, че само луд може да обича убийствата, но изобщо не си задаваха въпроса дали един наистина нормален човек би се наел да върши тази работа. От имената и отчетите за разходи, които бяха преминали през бюрото му, той знаеше, че човек остава на подобна служба максимум три години. Макар че някои могат да я вършат много по-дълго време. Говореше се, че в досиетата на ЦРУ има една бабичка, която е била на служба цели тридесет и пет години.
— Знаеш ли защо не го прехвърлихме другаде? — Естествено, Доналдсън не можеше да знае. — Опитахме да го преместим на канцеларска работа, но той не се съгласи. Каза, че иска да продължи да върши онова, в което е най-добър и за което е обучен. Нямало да приеме преместване.
Понякога оперативните служители се пристрастяваха към адреналина и не можеха да понесат загубата на възбудата. И ако ги преместеха насила на друга работа, намираха начин да изразят недоволството си и често пострадваха случайни граждани. В такива случаи веднага отстраняваха виновниците. И отстраняването не означаваше пенсия и къщичка в Девън, а беше завинаги. За това никога не се говореше открито, поне не на нивото на Доналдсън. Но от време на време някое от имената просто изчезваше от списъка на одобрените разходи, досието му се изискваше от „Личен състав“ и никога повече не се появяваше. Когато името на Хауълс и папката му изчезнаха, Доналдсън беше въздъхнал с облекчение. Човекът си беше истинска откачалка, при това опасен.