Миг преди ножът в ръката му да се вдигне във водата, Хауълс с трепет осъзна какво ще се случи и се придвижи по-наблизо. Оръжието рязко се спусна. Китаецът се опитваше да пререже китката си, която го държеше прикован към котвата. Водата помътня от кръв. Убиецът мрачно въздъхна.
— Виждате ли нещо? — попита Лин.
Всички мъже поклатиха глави. В дървената лодка седяха четирима, двама гребяха, а Лин и Кени Суен стояха коленичили на носа и гледаха надолу във водата. Още две лодки с гребла се движеха тромаво и шумно във водата, като постепенно се отдалечаваха от дървената част на пристана. Двете моторници рисуваха кръгове из водата в залива, но Големия брат разбираше, че са твърде бързи, за да бъдат полезни. Свърза се с тях по радиото и им заповяда да загасят моторите и да оставят лодките да се движат от отлива.
— Откога са под водата? — попита той.
Суен погледна часовника си:
— Петнадесет минути.
— Някой да знае за колко време стига въздухът в бутилка за леководолази? — попита Големия брат.
Никой не отвърна, пък и всъщност това беше без значение. Не бяха видели леководолаза, така че нямаха представа колко бутилки е носел, дали е нямал резервни, скрити някъде на дъното. Едно беше сигурно — петнадесет минути бяха много време. Повече от достатъчно да се изминат седемстотин метра с бавен ход, а леководолаз с прилични плавници би могъл да се движи много по-бързо. Но ако сега потърсеше помощ, то трябваше да признае, че Главата на дракона е мъртъв, а Лин не беше готов да поеме тази отговорност.
Хауълс наблюдаваше търсенето от безопасно място, вътре в главната кабина на наетата от него яхта. Когато се увери, че Нгъ е мъртъв, той бързо отплува настрани, като се придържаше към контурите на дъното и дишаше повърхностно, за да ограничи до минимум въздушните мехурчета. Без китаеца, който го бавеше, убиецът се промъкна като акула във водата, прилепил ръце до тялото си, от време на време леко завърташе глава, за да се ориентира, и се придвижваше с плавни движения на краката. Забави се само веднъж, за да провери колко въздух му остава. Напълно достатъчно.
Излезе на повърхността до наетата яхта, остана скрит зад привързаната към нея лодка цяла минута, за да провери дали наоколо е чисто, и се измъкна от водата на дървената палуба при кърмата. Прибра леководолазната екипировка в машинното отделение, навлече един халат и коленичи на стол в трапезарията, за да огледа залива с бинокъл. Мъжете, които бяха на сушата, сега гребяха с лодки на около седемстотин метра от брега, а две мощни моторници се поклащаха във водата близо до входа на залива. Хауълс знаеше, че скоро щяха да прекратят търсенето. Нямаше как да разберат дали е доплувал до някоя яхта, или просто е излязъл на брега на едно от стотината места по периферията на залива, откъдето можеше да изчезне с кола. А дори и да решат, че най-вероятното скривалище е яхта, в залива те бяха най-малко хиляда. Само край жилищния квартал „Марина“ имаше място за триста корабчета. Щеше да мине почти месец, докато претърсят всички, а тъй като беше средата на седмицата, повечето от тях щяха да са заключени. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.
— Десет часът е, Голям братко — каза Суен.
— Знам — изсъска Лин. — Но какво да правим? Да го изоставим ли? Искаш ли сам да обясниш на баща му и братята, че сме го оставили да умре под водата?
Суен наведе поглед, засрамен от избухването на Големия брат, макар да знаеше, че е прав и е изрекъл онова, което мислеха и останалите. Гребяха в кръг повече от два часа и не бяха видели нищо освен гнили зеленчуци, трески и найлонови торбички. Ако все още бяха под водата, двамата мъже със сигурност бяха мъртви. А ако бяха излезли на сушата, значи не са ги забелязали. И в двата случая просто си губеха времето.
Лин използва радиостанцията му, за да разговаря с хората в лодките, моторниците и групите на сушата. Нищо. Изправи се на носа, сложи ръце на хълбоците и вдигна гордо брада, сякаш предизвикваше леководолаза да излезе, за да се бият като мъже.
Дуган четеше „Стандарт“ с третата си чаша кафе, когато телефонът звънна.
— Добро утро, Патрик Дуган.
— Здрасти, хлапе. Какво ново?
— Нищо особено. Работа, както всеки ден — отговори Цвете.
— Как е изгледът от най-високата сграда в Хонконг? — попита той.
— Само мога да си мечтая за него — отвърна тя. — Не съм толкова важна клечка, че да разполагам с кабинет с изглед. Нито пък да работя по високите етажи. Ако видиш преградките, зад които се трепя по цял ден, ще си умреш от смях. Как се чувстваш през тази великолепна утрин?