— Сръчен — отвърна той. — Ще си паднеш по мен.
— Не знам за какво говориш, Патрик Дуган. Надявам се разговорът ни да не тръгне към някакви мръсотии.
Патрик се засмя и разля чашката с кафе върху документите на бюрото.
— Шибана работа — възкликна ядосано той и скочи прав.
— Излъгала съм се — изкикоти се Цвете. — Вече се започна. Сигурно сега ще поискаш да знаеш какъв е цветът на бельото ми.
— Разлях си кафето върху проклетото бюро — измърмори кисело полицаят. — Защо все на мен ми се случва? — Вдигна най-горния лист за краищата и внимателно изля тъмната течност в кошчето за боклук. Добре, че не успя да намокри двете папки отдолу. — Днес не ми върви.
— Горе главата. Ще ти потръгне.
— Свободна ли си довечера? — попита Дуган. — Момчетата от отдела за борба с организираната престъпност имат купон в „Горещи клюки“. Ще празнуват голям удар по наркотрафика. Можеш да прочетеш за това на трета страница в „Стандарт“.
— Звучи чудесно. В колко часа?
— Доста късно. Трябва да свърша куп работа. Да речем към единадесет. Ще вечеряме там в ресторанта, сервират цяла нощ.
— Добре. Тогава ще се видим там в единадесет.
— Хей, преди да затвориш, ми дай номера си в банката. Опитах да се свържа с теб на няколко пъти, но телефонистката май не знае къде да те открие. — Патрик усети, че тя се поколеба, но след секунда весело му продиктува номера си. Той го записа на първата страница на настолния бележник. — И още нещо…
— Какво?
— Какъв цвят е бельото ти?
— Няма да ти кажа, за да откриеш сам — засмя се чувствено тя и затвори. „Господи“ — въздъхна Дуган. Нощта му се струваше безкрайно далече.
В един на обяд Лин най-накрая преустанови търсенето. Свърза се с моторниците и заповяда да чакат при изхода от залива и да проверяват всяка яхта, която излиза. Ако е възможно, да ги претърсват, а ако не, да записват името и идентификационния номер. Остави двама от хората си на пристана до „Марина“ и още няколко, пръснати по брега на залива, но дълбоко в душата си знаеше, че вече е твърде късно. Онзи гуейло е бил подготвен добре. Сега или беше в безопасност на борда на някоя яхта, или отдавна е доплувал до брега и се е измъкнал.
Оставиха трите лодки завързани на мястото, откъдето ги бяха взели, и в гробно мълчание се върнаха към колите. Хауълс ги наблюдаваше, докато си тръгнаха, и чак след това пусна момиченцето от тоалетната.
— Гладна съм — заяви тя.
— Аз също. Умирам от глад. Какво искаш?
— Да си отида у дома. — Софи тропна с крак и той се усмихна. Младежът, който се оженеше за тази млада дама, щеше да има труден живот.
— Питах за ядене — каза Хауълс. — Какво искаш да ядеш?
Хитрият израз, който проблесна на лицето й, беше толкова прозрачен, че мъжът се разсмя на глас.
— Може ли да погледна в кухнята, за да видя какво има? — попита тя със сладък глас. Явно беше свикнала да получава всичко, каквото поискаше от обожаващите я родители.
— Не — търпеливо отговори той. — Ти ще стоиш тук.
— Мястото на жената е в кухнята — заяви Софи, като си играеше с кичур от косата си. Мъжът се намръщи шеговито, а тя го изгледа накриво. — Ще съжаляваш, когато баща ми те хване — заплаши го тя.
Хауълс си замълча.
Конвоят от коли се движеше бавно като погребална процесия по пътя към комплекса. Лин и Суен бяха в първата, даймлерът на Нгъ. Спряха на посипания с дребен чакъл паркинг пред къщата и видяха, че Джил ги чака пред входа.
— Мамка му, Голям братко. Кой ще каже на гуейпор?
— Искаш ли ти? — попита побеснял Лин и изсумтя, а Суен поклати глава. — Аз ще й кажа. А после ще говоря с учителя Чен. Задръж хората при портиерната. Скоро ще се върна, за да говоря с тях.
Излезе от тапицираната с мек плюш кола и тръгна към съпругата на господаря си с отпуснати ръце и приведени рамене. Не можеше да се насили да я погледне в очите. Не уважаваше много бялата жена, която споделяше леглото на Главата на дракона, но не и ранга му, и винаги се беше опитвал да има колкото е възможно по-малък досег до нея. Естествено, че не се страхуваше от гуейпор, но сега тя беше като жив укор за провала, за неуспеха му да защити господаря си, нейния съпруг.