Струваше му се, че с всяка крачка към нея вината му нараства. Притискаше го като тежък товар върху раменете и шията, навеждаше гърба му и караше краката му да се подгъват. Той опита да се изправи, да изпъне рамене, но тежестта само стана по-голяма. Спря на десетина метра от нея и заби поглед в обувките си, почервенял до корена на космите си.
— Къде са те? — попита тя тихо. — Какво стана?
Обърна се към него на китайски, и както винаги Лин се учуди колко добре се справяше с този толкова труден за повечето гуейло език. Но й отговори на английски. Тя беше гуейпор и нищо не би могло да го накара да й говори на собствения си език. Винаги беше имало разлика и според него тя трябваше да се подчертава.
— Съжалявам, госпожо Нгъ — каза той. Насили се да я погледне в очите. — Човекът хвана съпруга ви и го отвлече във водата. Носеше леководолазно оборудване. Не знаем какво се е случило с него.
Джил залитна, сякаш Лин я беше ударил. Обви ръце около стомаха и се наведе с тих стон като наранено животно.
— А дъщеря ми? — попита го пак на китайски.
Лин поклати глава:
— Съжалявам. Нямаше следа от нея.
Джил припадна. Големия брат не знаеше какво да прави. Пристъпи несигурно напред и спря до вратата, объркан от скръбта й. Спаси го домашната прислужничка, която притича по коридора и клекна до господарката си, като й говореше тихо, помогна й да се изправи и я поведе навътре. Лин въздъхна с облекчение и им обърна гръб. Да съобщи новината на учителя Чен нямаше да е по-лесно, но той поне щеше да приеме нещата по мъжки и щеше да знае какво трябва да правят от тук нататък. Заобиколи къщата отдясно. Стъпките му скърцаха по камъчетата. В това крило на дома се намираха спалните и макар да беше следобед, пердетата им бяха дръпнати. Изглеждаше така, както и сутринта. Алеята се стесни, а после се раздели на две. По-широката водеше обратно към къщата, а другата извиваше наляво през група плодни дръвчета и край малък басейн със златни рибки, към едноетажна къщичка на Чен, заобиколена с високи палми. Къщата не се виждаше от резиденцията, но Лин чу птичите песни доста преди да стигне до нея. Чен седеше на стъпалото пред входа с клетка в скута, навел настрани глава, заслушан в приятната песен на жълто-кафявата птица.
Големия брат застана пред стареца, погледна плешивата му глава и коленичи, подпрял длани на коленете, привел гръб към земята. Главата му беше по-ниско от тази на Чен и показваше уважението към възрастта и поста, който той заемаше. Лин не беше коленичил пред никого от дълги години. Тази стойка беше за по-младите, коленете му изпукаха болезнено, мускулите на бедрата се стегнаха като пружини, но лицето му си остана безизразно.
Чен не отклони погледа си от птицата в клетката и попита:
— Какво се случи, Уа-цай?
Старецът се обърна към него така, както преди повече от двадесет години, наричайки го с умалителното му име. Не го правеше, за да го обиди. То по-скоро изразяваше дългото им познанство и отношения на учител и ученик. Лин трябваше да научи още много от учителя Чен, ако се надяваше някой ден да облече мантията на Лун Тао.
— Провалих се, учителю Чен — тихо призна той.
— Разкажи ми какво стана — подкани го старецът, като не отместваше поглед от птичката. Лин заговори с тих глас, какъвто съвсем не подхождаше на силата и височината му.
Когато приключи, Чен внимателно постави клетката на малка дървена масичка в сянката на палмите встрани от вратата. Взе метална каничка и сипа вода в паничката като награда за добре изпятата песен. Птицата натопи човка в прясната вода и вдигна глава, за да я преглътне, разтреперана от удоволствие.
— Трябва да кажа на баща му — изрече накрая Чен. — Ти съобщи на брат му. Незабавно да се върне тук.
— Брат му ли ще поеме управлението? — попита Лин. Толкова му се искаше да ръководи триадата, че просто не можа да се сдържи да не попита. Но знаеше, че времето му още не е дошло и най-лошото нещо сега беше да се самоизтъква. Подобно нахалство щеше да бъде наказано. Беше го виждал и преди.
— Баща му ще реши по-късно, това е без значение. Той трябва да е тук. Каза ли на жена му?
— Да.
— Тя как го прие?
Лин се готвеше да отговори „като гуейпор“, но преглътна думите си. Връзката между учителя Чен и Саймън Нгъ беше силна като между баща и син и за разлика от Големия брат, уважението и обичта на стареца се разпростираха към съпругата и детето на Нгъ.
— Не много добре, учителю Чен.