— Направи всичко по силите си, за да намерим онзи гуейло. Започни с лодките и яхтите в Хебе Хевън, макар да не вярвам, че ще е толкова глупав да остане тук. Изпрати един от най-тактичните си Зелени сандали да говори с директорката на училището. Тя е видяла гуейлото, а на нас ни е необходимо описанието му. Когато знаем как изглежда, ще започнем да проверяваме всички хотели. Това е засега.
— Слушам, учителю Чен. — Лин се изправи с пъшкане и отстъпи две крачки назад, преди да се обърне. Тръгна забързано по пътеката, чуваше как старецът мърмори тихо, не знаеше дали говори сам на себе си, или на някоя от любимите си птички, но беше невъзпитано да се обръща, за да види. Върна се в резиденцията и започна да се обажда по телефона.
Хауълс изчака да се смрачи и чак тогава напусна яхтата. Софи го беше помолила да й разреши да се изкъпе и той се съгласи, но остана неотлъчно пред вратата на малката душ-кабина. На два пъти момичето го обвини, че надничал, и затова се избърса и облече вътре в кабината. Софи искаше чисти дрехи, но мъжът й каза, че няма да има нужда, защото скоро ще си иде вкъщи. Направи й сандвич със сирене и й го даде, преди да я затвори отново в тоалетната.
— Колко ще отсъстваш? — попита тя.
— Не знам. Но ти скоро ще си идеш вкъщи. Обещавам. Ще се обадя на майка ти и тя ще дойде да те вземе. Ще мируваш, нали?
— Да — каза тя и взе сандвича. — Ти похитител ли си? — попита го с широко отворени очи.
— Сигурно.
— Тогава аз какво съм? — сериозно го попита Софи.
— В какъв смисъл?
— Как се казва човек, когото са похитили?
— Жертва — отговори Хауълс и понечи да затвори вратата. Детето обаче я задържа с ръка и го погледна.
— Изморих се да бъда жертва — тихо каза тя. — Искам да си ида у дома.
— Знам. Няма още дълго да си жертва. Вярвай ми.
— Добре, ще ти повярвам. — Хлапето пусна вратата, той затвори и заключи с катинара.
Хауълс не беше решил какво да прави със Софи, когато всичко приключи. Съвсем просто би било да се обади в дома на Нгъ и да каже къде е тя. Още по-лесно беше да я убие. Всъщност му беше все едно.
Взе една празна пазарска чанта от кухнята, отиде до кърмата и слезе в лодката. Беше съвсем тъмно и знаеше, че не може да бъде видян от пристана или брега. Въпреки това започна да гребе, вместо да пусне мотора, и се насочи бавно към пристана при жилищния квартал „Марина“, като внимаваше да не пляска силно с веслата.
Вкара лодката сред луксозните яхти от клуба и я завърза за пристана. Слезе на сушата и тръгна бавно, като размахваше чантата и си подсвиркваше. Беше сигурен, че наоколо ще е пълно с хора на триадата и нямаше смисъл да опитва да се прикрива. Най-добре беше да се държи спокойно, просто един гуейло, тръгнал за покупки. На кея се разхождаха двайсетина човека, а много повече се виждаха по яхтите. Триадата не можеше да спира всеки. Беше оставил колата си на паркинга, сред не по-малко от петдесет други коли. Тръгна нататък. Един младеж с избеляла тениска и срязани джинси, облегнат на парапета към водата, снимаше красивата си поразголена приятелка с малка видеокамера. Хауълс се извърна да я погледне, отчасти с цел да прикрие лицето си от камерата, но и защото му харесаха гърдите й, изпънали тънката памучна блузка. Тя разбра, че е привлякла вниманието му, усмихна се и той отвърна също с усмивка.
Двамата с кучето още се разхождаха бавно край закотвените яхти, като спираха от време на време, за да надникнат през кръглите прозорчета. „Господ знае какво още търсят“ — помисли си той. Сигурно бутилки с въздух и завързано за легло момиченце. Отключи колата, хвърли пазарската чанта на задната седалка и потегли.
На излизане от паркинга забеляза двама мъже със слънчеви очила в мръсна бяла хонда. Единият държеше бележник и когато Хауълс сви към главния път, за да тръгне към Цим Ша Цуй, онзи започна да пише. Явно записваха номерата на всички излизащи от паркинга коли, а това означаваше, че сигурно ги проследяваха. Не след дълго щяха да стигнат до фирмата за коли под наем, а оттам съвсем лесно щяха да открият хотел „Холидей Ин“ и стая 426. Но какво от това? Той така или иначе изчезваше от тук.
Джил Нгъ седеше на малкото легло с месингова рамка с плюшеното сиво-бяло куче в скута си и с една от лапите му бършеше сълзите си. Беше в стаята на Софи, заобиколена от нейните вещи, дрехи, играчки, книги. Телефонът стоеше върху нощното шкафче, за да го вдигне веднага щом звъннеше. На стената висеше плакат на рок група, за която Саймън беше казал, че Софи още е твърде малка да окача такива неща по стените, но тя толкова се беше молила, че накрая й разрешиха. Учебниците стояха натрупани на детското бюро. Умът на Джил прескачаше тревожно от детето към съпруга, спомняше си хубавите моменти, празниците, коледните подаръци, рождените дни, а понякога споровете и сълзите.