До телефона имаше шишенце със зелени таблетки, които докторът й беше дал да лекува депресията си в седмиците след раждането на Софи. Беше ги крила в дъното на тоалетката в банята като неприятна тайна, от която се срамува. До таблетките стоеше чаша с бренди, изпита наполовина. Преглътна хапчетата с алкохола, а сега чакаше комбинацията им да притъпи болката и да изпадне в забравата на съня.
Пред вратата на спалнята беше клекнала Роза, опряла гръб в стената, и плачеше.
Хауълс върна колата в хотела и освободи стаята, като плати сметката в брой. Изобщо не се боеше, че ще бъде проследен, тъй като се записа с името на Доналдсън и данните от неговия паспорт. Следата щеше да се прекъсне в хотела. Тръгна по булевард „Солсбъри“, вляво беше хотел „Риджънт“, а вдясно, към терминала на ферибота, се издигаше големият стар „Пенинсула“. Един старец в платнен костюм на синьо-бели райета и провиснал пуловер продаваше английски вестници и той спря, за да си купи „Таймс“. Беше от вчера. Плати на дядото и пусна монета от един долар в автомата при входа на гарата за билет, но не си направи труда да вземе рестото. Старицата в костюм на цветя след него прибра монетите, без да му мисли.
Седна на дървената пейка в средата на стария пътнически ферибот и се заслуша в успокоителното бумтене на двигателите. Повечето от небостъргачите в търговския квартал бяха осветени от огромни неонови реклами. Даже футуристичната сграда на хонконгската и шанхайска банка, която приличаше на решетка за радиатор на форд „Кортина“, също носеше червено-бялото си лого на върха. Но нито една от рекламите не мигаше, тъй като летището Кай Так беше точно от другата страна на залива и кацането там беше трудно даже и без примигването на рекламните светлини.
На издигнатата платформа за качване и слизане на ферибота стоеше мъж в тъмносин моряшки костюм, който замислено въртеше дебело въже в грубите си длани. Той се изкашля и изхрачи шумно във водата.
Хауълс прелисти вестника. Повече от две години не беше чел английски вестник, но нямаше нищо, което да го заинтересува. Имената на политиците си бяха старите, политиката и другите приказки изобщо не се бяха променили. Инфлация почти нямаше, лирата беше стабилна и силна, фермерите не се бунтуваха, всичко беше наред. Но нищо от това не го интересуваше. За него единственото важно нещо беше, че отново работи, има възможност да покаже какво може, за какво го бяха обучавали.
Слезе от ферибота и остави недочетения вестник на седалката. Морякът го прибра заедно с останалите в шкафчето си. По-късно отново щеше да ги даде за продан.
Хауълс взе такси до „Хилтън“ и се настани под собственото си име. Младият мъж на рецепцията го възнагради със зъбата усмивка и го попита как ще уреди сметката си. Отговорът беше в брой, усмивката му малко се прибра и той поиска депозит. В „Хилтън“ бяха свикнали с бизнесмени с кредитни карти, но англичанинът все още имаше доста жълти банкноти от по хиляда долара. Повече от достатъчно, за да получи нова зъбата усмивка.
Отказа на пиколото да го придружи до стаята на десетия етаж, не беше много по-различна от онази, която току-що напусна — с цветен телевизор, минибар, голямо двойно легло и някаква картина на стената. Като всяка стая от веригата „Хилтън“ в света от осемдесетте години.
Часовникът показваше девет часа вечерта, около един в Лондон. Време за обяд, когато хилядите градски бюрократи отиваха да се хранят. Но това нямаше никакво значение. Грей никога не отговаряше на телефонния номер, който даваше на агентите, предпочиташе сам да ги търси, ако са му нужни. Те винаги се свързваха с телефонен секретар, проверяван на всеки час с религиозна точност лично или чрез малък кодиран апарат, който носеше със себе си, за да може да прослуша записа на телефона от всяка точка на света. Хауълс позвъни и машинката се включи след четвъртия сигнал. Тъжният глас на Грей повтори номера и се чу сигналът, след който да остави съобщението.
Хауълс каза името си, датата и часа, след което, че договорът е изпълнен и сега се намира в хотел „Хилтън“, и очаква по-нататъшни инструкции. Сега му оставаше само да чака. Помисли си да се обади на госпожа Нгъ и да й каже къде се намира дъщеря й, но се отказа. Нищо нямаше да му стане на момиченцето, ако прекараше още една нощ на борда на яхтата, а по този начин щеше да задържи триадата заета още известно време с търсенето. Извади бира от барчето и се излегна пред телевизора. Някакъв стар шпионски филм без кръв, но с много дим от дулата на пистолетите успя да го развесели и той се смя от сърце.