— Ти поне можеш да промениш живота си, Пат. Можеш да се преместиш на друга работа, да се върнеш в Англия.
— Разбира се. И все пак ще трябва да работя. Иначе няма пари. А Хонконг е последното място в света, където човек може да се справи без пари. Затова тук е толкова претъпкано. Иска ми се да бях се родил богат.
— Ти не си беден. Няма как да се наречеш беден. — Протегна ръка и го погали по бузата. — Престани да се самосъжаляваш. — Цвете дръпна силно ухото му.
— Оу — възкликна той, изненадан от болката, но и възбуден.
— И така — продължи тя. — Трябва да се откъснеш от мрачните мисли. Стига си се мусил.
— Да, права си — виновно призна той. Сервитьорът се върна с чинии в ръце. — Искаш ли вино?
— Не, стига ми газираната вода.
Дуган поръча бира за себе си и още една газирана вода за Цвете. Тя бъркаше разсеяно с вилицата из чинията си.
— Не си ли гладна? — попита той.
— Нищо ми няма. — Тя се опита да го погледне весело. — Просто се чувствам малко… как да кажа… не на място.
— Съжалявам. Как да ти помогна?
— Самото ти присъствие ми помага. — Остави ножа и вилицата си. — Ти не знаеш колко щастлив си всъщност — искрено му каза Цвете.
— В какъв смисъл?
— Ти си свободен. Можеш да отидеш където поискаш. Да правиш каквото ти хрумне. Завиждам ти за това, а ти само се оплакваш. — Дуган осъзна, че я е засегнал, и посегна да хване ръката й. — Представи си как би живял в един свят, където непрестанно ти казват какво да правиш: какво да учиш, къде да работиш, какво да ядеш, къде да живееш, какво да мислиш. Да нямаш никаква свобода. Да те отделят от семейството ти, да те накарат да работиш на полето, да те принудят да вършиш работа, която не желаеш, само защото си показал талант към подобна дейност. Ти имаш голяма свобода, Пат, а не я използваш и само хленчиш колко е тежък животът ти.
В очите й се появиха сълзи и двойката на съседната маса се загледа в едрия страшен гуейло, разплакал малкото китайско момиче. Той се приведе напред, за да бъде по-близо до нея. Искаше да я успокои, но не знаеше магическите думи, с които да го стори.
— Имаш ли някаква представа какъв е животът в Китай, Пат Дуган? Знаеш ли изобщо нещо за него?
Той поклати глава. Искаше да й каже, че всичко е наред, че я разбира. Само че наистина не разбираше.
— Ще ти разкажа една история — бавно заговори тя. — И може би когато свърша, ще осъзнаеш колко си благословен и ще престанеш да се самосъжаляваш. — Подсмръкна и бръкна в чантата си за пакетчето хартиени носни кърпички. — Родена съм в Шанхай. Майка ми беше певица. Много известна певица. Пееше китайски опери, но предпочиташе западната музика и джаза. През петдесетте години и в началото на шестдесетте в Шанхай беше не по-малко известна, отколкото сега в Хонконг Анита Муи5. Залите били претъпкани за нейните концерти, ухажвали я богати и известни мъже, канели я на най-големите приеми. Била е истинска звезда, не като някои от днешните набедени китайски поп идоли. Можела е да си избере всеки от неженените мъже в Шанхай, но се омъжила за баща ми. Лекар. Станало е случайно. Тя си изкълчила глезена при езда, той бил там, когато паднала, лекувал я и двамата се влюбили. Във всяка нормална държава на света те биха били щастливи до смъртта си. Но не и в Китай.
— Какво се е случило? — тихо попита Дуган, съзнаваше, че кой знае защо, Цвете за пръв път му позволява да надникне вътре в черупката й.
— Оженили се, родила съм се аз, а три години по-късно и брат ми. Това е било преди почина „едно дете в семейството“. Тази лудост. Известно време ние бяхме най-щастливото семейство, което можеш да си представиш. Бяхме богати, Шанхай беше прекрасен. Градът беше оживен, имаше много места за развлечения на възрастни и деца. Ние живеехме в голяма къща със слуги и коне. Аз си имах лично пони. Не можеш да си представиш колко идеално беше всичко.
Гласът й затихна и Патрик трябваше да се напряга, за да я чуе през гърмящата музика.
— А после? — нежно я подкани той.
— После дойде културната революция. Страната полудя. Всички артисти, всеки, който имаше пари и не беше готов да се закълне в пълно и непоклатимо сътрудничество с комунистите, беше третиран с омраза, презрение, лудост. Един ден в дома ни нахлуха червените хунвейбини. Не, всъщност слугите ги пуснаха, присъединиха се към тях. Те унищожиха всичко. Аз нямам снимки на родителите си, не разполагам с нито една плоча на майка ми. Убиха дори моето пони. Можеш ли да си представиш нещо толкова ужасно, такава жажда за мъст? Прерязаха му гърлото пред очите ми, крещяха, че животните били за храна и за работа, а не за удоволствия. Патрик, те убиха моето пони!