Тя вече плачеше на глас, опитваше да заглуши с кърпичката леките си хлипания. Дуган се чувстваше напълно объркан. Нямаше представа какво да направи или да каже. Цвете издуха носа си, прибра смачканата кърпичка и отново взе ножа и вилицата. Беше навела глава над чинията и режеше яростно сандвича си, а косата се спусна пред лицето й като воал. Вдигна поглед, набола храна с вилицата си, за да я поднесе към устата, и опита да се усмихне.
— Извинявай. Нямах намерение да ти говоря така. Просто и аз имах тежък ден. Ще се оправя. Честна дума.
Очите й сега изглеждаха различни. Като непробиваем екран, спуснал се над зениците, заключил чувствата й вътре, където Патрик не можеше да проникне. Той се почувства измамен. За един ослепителен миг беше зърнал перлата в черупката, а после тя отново се затвори. Не знаеше колко време ще мине, преди тя отново да се открие пред него и дали изобщо това щеше да се случи някога. Започна отново да се храни, но пилешкото вече не беше толкова апетитно.
И двата телевизионни канала на английски спряха предаванията си около един часа през нощта. Хауълс намери някаква черно-бяла китайска историческа драма, в която мъжете бяха с плитки, а жените приличаха на порцеланови статуетки. След това мина на някакво конно състезание, коментирано от двама китайци с еднакви костюми. То бързо му омръзна, загаси телевизора и се съблече. И без това позвъняването на Грей щеше да го събуди доста рано. А и се чувстваше изморен като куче. Мускулите на краката го боляха от усилията сутринта, а колената му бяха издрани от камъните и пясъка по морското дъно. Заспа лесно и бързо.
Напрежението на Цвете не отминаваше с напредването на нощта. Тя изглеждаше безжизнена и затворена, почти чужда. Дуган се опита да я развесели, разказа й няколко вица, но те предизвикаха само лека бледа усмивка. Само дето не застана на главата си, за да я изтръгне от унеса й.
— Съжалявам, Пат. Тази вечер не ставам за компания. Ужасна съм — каза тя и отпи от третата чаша с газирана вода.
— Не, не си. Може би ще се почувстваш по-добре, ако пийнеш нещо по-силно. — Той вдигна чашата си с бира. — Ще удавиш мъката си.
Цвете поклати глава.
— Няма да ми помогне. И без това ме боли глава, изобщо не ми е нужен алкохол.
Дуган повика сервитьора и поиска сметката. Тя пристигна върху лъскав метален поднос и той плати с шепа червени банкноти.
— Ще те заведа у вас — каза Патрик и стана да изтегли стола й.
— Не, няма нужда. Просто не се чувствам много добре. Ще се прибера и ще си почина. Ти остани. Приятелите ти са долу, нали?
— Разбира се — засмя се той. — Те винаги са там.
— Добре. Остани с тях. Изпрати ме само до таксито. — Тя го хвана за ръката, слязоха по стълбите и се отправиха към вратата. Навън чакаше такси с табелка „към Хонконг“. Дуган й отвори вратата. Цвете застана пред него с гърди, притиснати към неговите, и отметната глава, за да вижда лицето му.
— Благодаря ти за приятната вечер — каза тя, той изсумтя, но после се усмихна. — Говоря сериозно. Утре вече ще съм по-добре. Сигурна съм.
— Надявам се. — Целуна я по челото. — Цвете?
— Ммм?
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не ставай глупав. — Вдигна ръце и го прегърна, изпъна се на пръсти и го целуна силно по устните. — Лека нощ — каза тя и се вмъкна в таксито.
Патрик затвори вратата на колата и остана на тротоара, загледан подире й, таксито се насочи към залива. Виждаше тъмната сянка на главата й в средата на задната седалка. Тя не се извърна и Дуган усети някакъв студ в гърдите си. Поклати глава и се върна към светлините и шума на дискотеката.
Те бяха трима. Двама мъже и момиче. Един от мъжете се наведе към ключалката и вкара две жички — едната твърда, а другата извита и пружинираща с кукичка в края. Работеше тихо, избутваше сегментите на патрона един по един, а момичето и вторият мъж стояха в двата края на коридора и пазеха. Отне му по-малко от минута, той се отпусна клекнал и кимна на колегите си. Те приближиха, пристъпваха внимателно, разперили леко ръце, така че да не нарушат тишината дори и с шума на дрехите си.