Томас Нгъ седеше в самолета и оглеждаше колонките цифри върху екрана пред себе си. Мислите му обаче бяха на километри и години надалеч, насочени към по-големия му брат, човекът, останал в Хонконг, докато Томас си пробиваше път в света, защитен от своя американски паспорт. Саймън не успя да получи американско гражданство заради криминалното досие, което получи на деветнадесет години, защото се изправи пред белия съдия и призна, че е заклал един от бойците с мачете, и после плати глобата в брой. Само че не големият брат беше изпуснал нервите си и извади нож, а по-малкият. И именно Томас беше убил мъжа, хвърли оръжието и избяга, а Саймън остана и вдигна ножа, за да изтрие отпечатъците на брат си, но полицията го хвана. Той пое вината, за да може брат му да получи американски паспорт. Томас не успя да върне дълга си, а сега вече беше късно. Но по-големият му брат щеше да бъде отмъстен. Това поне Томас можеше да обещае.
Хауълс едва не припадна, когато се наведе, за да влезе в таксито пред клуб „Вашингтон“. Колената му се подгънаха и Еми се втурна да го подкрепи. Добре, че го хвана за лявата ръка. Тя седна отзад до него.
— Добре ли си? — Хауълс кимна. — Още ли си в хотел „Мандарин“?
Господи, каква добра памет! Не беше забравила, че й каза къде е отседнал.
— Не — отговори той. — Виж, Еми, наистина ми е нужна твоята помощ. Можем ли да отидем у вас?
— Не — шокирана отвърна тя. — Разбира се, че не. Ти си гуейло, как така ще влезеш в дома ми! Какво ще си помислят съседите? Айее, яяя! Да не си луд?
— Ранен съм, Еми. Стреляха по мен. Не мога да се върна в хотела, а в болница е изключено да отида.
Тя изглеждаше объркана и изплашена и преди да успее да я спре, хвана дясната му ръка и я разтърси. Болката беше разкъсваща и той припадна с пребледняло лице, без да извика. Главата му се отпусна и се удари в рамото й. Еми го прегърна. Дясната му ръка остана отпусната в скута й и чак тогава тя забеляза кръвта, която се стичаше по китката, и нежно я избърса с кърпичката си.
Шофьорът я попита нетърпеливо накъде да кара.
Еми въздъхна и му каза адреса си.
Дуган се чувстваше ужасно, лежеше по гръб с по една филипинка от всяка страна. Едната държеше чаша горещ чай, а другата — студена вода. Те му правеха ужасни неща по-надолу от кръста и смяната на горещо със студено го влудяваше, но телефонът го събуди и той изскочи с вик от съня.
Отвори внимателно очи и погледна часовника. Шест сутринта. Сигурно някой беше сбъркал номера и ако вдигнеше слушалката, щеше да възкликне „вайй?“ и да затвори. В Хонконг не познаваха възпитания отговор по телефона, добрите маниери изобщо не бяха приоритет на живота тук. Опита да зарови глава под възглавницата, но телефонът не млъкна. Той изпъшка и се обърна по корем, за да стигне до слушалката. Беше Белами.
— Дуган?
— Да. Знаеш ли колко е часът? — изръмжа той.
— Съвземи се, пияницо. Цвете е ранена.
— Какво?! — Споменаването на Цвете проясни малко мозъка му. Надигна се и седна в леглото, опрял крака на дървения под. Стомахът му се разбунтува, но Патрик успя да се сдържи да не повърне.
— Пребита е. Жестоко — каза Белами. — Сега е в болницата „Кралица Елизабет“, стая 241.
— Какво се е случило?
— Не знаем, Пат. В момента не можем да разберем нищо. Намерили са я в някаква стая в хотел „Хилтън“ заедно с два трупа.
— Мъртви?
— Двама китайци. От огледа се разбра, че са били убити вероятно от някой майстор каратист. Наистина професионално изпълнение.
— Триада ли?
— Не знаем, мамка му. Стаята е била наета на името на някакъв гуейло, който е изчезнал. В момента той е единственият заподозрян. Или следващата жертва. Като че ли са се опитвали да инжектират нещо на гуейлото. В лабораторията го проверяват, но със сигурност не е дестилирана вода. Слушай, имам работа, Пат. Обадих се само да ти кажа къде е тя. На твое място бих отишъл веднага при нея. Ще ти се обадя по-късно сутринта. Виж дали няма да разбереш какво й се е случило.