Извади парите и прибра паспортите в нощното си шкафче. Измъкна чаршаф от гардероба и зави изпадналия в безсъзнание мъж, като внимаваше да не засегне рамото. На стената до кухненската врата имаше телефон. Еми отиде и набра един номер, стиснала банкнотите в ръка.
В първия момент Дуган си помисли, че сестрата от рецепцията го е изпратила в погрешна стая. Тук имаше две легла, разделени със зелена завеса. По-близкото до вратата беше празно, а момичето на леглото до прозореца изобщо не приличаше на Цвете. Лицето беше кръгло и подпухнало, напуканите устни кървяха, носът като че ли беше счупен. Приближи се към дребната фигура в леглото и видя, че главата й е превързана и върху лявата буза има поставена лепенка. Около врата се виждаше пластмасова хирургическа поддържаща яка. Очите й бяха затворени. Но беше Цвете.
Седна в края на леглото и взе ръката й в дланите си.
Очите й се отвориха и тя прошепна през стиснатите си зъби:
— Здравей.
— Ти здравей.
До рамото му се появи медицинска сестра. Висока слаба жена с големи зъби и пригладена коса.
— Челюстта й е пострадала доста и не може да говори много — осведоми го тя.
— Счупена ли е?
Жената поклати глава.
— Не, но е изгубила два зъба, вратът й е зле изкълчен и лицевата кост е напукана. — На лицето й беше изписано недоволство и Дуган предположи, че ще го помоли да напусне.
Той отвори портфейла си, показа полицейската карта и каза:
— Няма да стоя дълго.
Сестрата кимна рязко, излезе и затвори вратата. Цвете стисна ръката му, Дуган се наведе и я целуна по челото.
— Не изглеждаш чак толкова зле — каза той, а тя се усмихна само с очи. — Боли ли те?
— Дадоха ми нещо — отвърна тя едва чуто. — Чувствам се като унесена.
— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
Цвете затвори очи.
— Какво си правила в „Хилтън“? Кой те удари? Кои са били мъжете в стаята? Какво изобщо става? — Въпросите се сипеха един след друг, макар да знаеше, че не трябва да я тревожи и говоренето й причинява болка. Но искаше да разбере истината. Отчасти защото беше полицай, но всъщност основно заради тревогата си за нея. Усещаше, че се влюбва в това красиво дребно китайско момиче, и не желаеше да бъде откъснат от живота й. Мечтаеше да знае всичко, да разруши стената от тайни и мълчание помежду им. Тя не можеше да му откаже с някоя лека шега или смяна на темата.
— Няма да ти хареса — каза тя все така със здраво затворени очи. Той се премести по-близо до нея, за да чува по-добре прошепнатите думи.
— Опитай.
— Трябва да ти се доверя, Пат. Скоро те ще дойдат да ме вземат оттук, така че когато свърша, ще трябва да си тръгнеш. Имаш право да знаеш всичко за мен, но трябва да го запазиш само за себе си. — Отвори очи и го погледна: — Обещаваш ли?
Дуган кимна. Беше готов да й обещае всичко, което би могла да поиска.
— Бях там, за да го убия — каза спокойно тя.
На лицето му се четеше объркване и той заклати безмълвно глава.
— Вярно е — продължи Цвете. — Аз работя за китайците. За техния еквивалент на тайните служби. Двамата мъже с мен бяха част от екипа. Мъжът, когото трябваше да убием, беше гост на хотела. Името му е Хауълс. Нещо се обърка. Той беше твърде бърз и жесток. Никога не съм виждала такъв човек. — В гласа й се прокрадна възхищение и Дуган усети едновременно яд и ревност от факта, че тя би могла да се възхищава от качествата на мъж, който я е наранил така жестоко.
— Защо? — попита той. — Защо си се опитвала да го убиеш?
— Това ми е работата — отвърна спокойно тя.
— Ти убиваш за пари?
— Не, Пат. Аз убивам за родината си.
Той се обърка окончателно. Не можеше да разбере смисъла зад думите й и само попита:
— Защо?
— Нямам избор — отвърна Цвете с треперещ глас. — Те ми казват какво да правя. Къде да живея. Контролират всичко.
— Не и в Хонконг — възрази той. — А кои са те?
— Пекин. Правителството. О, ти не разбираш.
„Поне в това е права“ — помисли си Дуган. Прекара пръсти през косата си и избърса очи с опакото на дланта. На Цвете й заприлича на малко момче, което се опитва да се покаже смело.
— Защо го правиш? — попита той. — Можеш да избягаш от тях. Тук е Хонконг. Ще ти помогна. Дори да получиш политическо убежище или…
— Не е толкова просто — отвърна тя. Гласът й затихваше и той се наведе към нея, като постави двете си ръце върху възглавницата, отстрани на главата й. — Аз ти разказах какво стана по време на културната революция. Помниш ли?