— Боя се, че да. Важно е да действаме бързо. Ако успеем да разпознаем човека, ще го хванем, преди да е сторил нещо лошо на Софи.
Директорката се поколеба само миг, включи интеркома и повика секретарката си. Каза й, че се налага да излезе, и ще й се обади по-късно следобед, за да каже кога ще се върне. Взе палтото си от закачалката до вратата и излезе заедно с Нгъ. Качиха се в мерцедеса, спрял пред вратата на училището, който ги чакаше с включен двигател.
Телефонът върху бюрото на Дуган звънна и той вдигна веднага слушалката с мисълта, че може да е Цвете. Но още докато я приближаваше към ухото си, разбра, че не е тя. Беше Белами.
— Какво, по дяволите, става, Пат?
— В какъв смисъл?
— Какво ти каза тя?
Патрик разбра, че отсега нататък трябва да внимава много. Намираше се в непознати води, нямаше представа какво и колко знае Белами, нито пък каква част от историята на Цвете отговаря на истината. Не искаше да лъже приятеля си, но пък между него и Цвете съществуваше връзка, доверие, които той не искаше да изложи на опасност.
— Била ритната от някакъв гуейло в хотелската стая и пак той нападнал двамата мъже, с които е била.
— И?
— И какво?
Глъсът на Белами звучеше сърдито и Дуган се зарадва, че говорят по телефона, а не един срещу друг на масата в стаята за разпити.
— Не ме занасяй, Дуган. Какво е правела в хотелската стая? И кои са били двамата биячи с нея? Защо са се опитвали да инжектират стимулант в гуейлото? При това достатъчно количество, което да повали и слон.
— Получи ли резултатите от лабораторията?
— А ти как мислиш, по дяволите? Слушай, Пат, знам, че ти е трудно, както на всеки в полицията. Но това не е нищо в сравнение с онези лайна, които всеки момент ще се изсипят отвсякъде върху нас по този въпрос.
— Тя нищо не ми каза, Джеф. Честно. Беше натъпкана с успокоителни и в шок. Не е в състояние да говори.
— Сестрата твърди друго. Прекарал си цели петнадесет минути в разговор с нея.
— Тя бълнуваше бе, човек — изпъшка Дуган. — Несвързано. Пълни безсмислици. Най-добре да я оставим за ден-два, докато дойде поне малко на себе си.
— Късно е — отвърна Белами и сърцето на Пат се сви.
— О, боже — изпъшка той. — Да не е…
— Не, тъпо копеле, не е мъртва. Но вече не е в болницата. Някаква група идиоти от агенция „Синхуа“ пристигнали и я отвели на летището. А самолетът на китайските авиолинии излетял половин час преди разписанието си с нея на борда. Става нещо много странно, Дуган, и имам чувството, че ти знаеш какво.
— И аз съм объркан като теб, Джеф.
— Гледай наистина да си, старче.
— Това заплаха ли е?
— Приеми го както искаш. Но на твое място бих забравил всяка мисъл за кариера в хонконгската полиция.
Патрик чу тихо щракване, но беше сигурен, че Белами е тръшнал слушалката.
Лин и Дзъ останаха в колата, а Нгъ въведе госпожица Куинлън в къщата. Телевизорът и видеото от хола бяха преместени на бюрото в кабинета. На дивана имаше купчина касети и Томас постави една във видеото.
— Седнете на дивана, госпожице Куинлън. Или предпочитате да ви донеса кресло? — попита той.
— Тук е добре, благодаря.
Прислужницата влезе в кабинета и пое палтото й, а тя благодари тихо.
— Да ви поръчам ли чаша чай? — попита Нгъ, за да я накара да се отпусне. Ако беше твърде напрегната, можеше да пропусне нещо.
— Благодаря, не.
Директорката свали очилата си и ги избърса. В кабинета влезе Чен и Томас й го представи.
— Господин Чен ще остане тук с вас — обясни той. — Ако познаете някого на записите, моля, кажете му.
Чен взе дървен стол, свали червената му възглавница и го постави до дивана. Седна, поставил длани в скута си, и се усмихна на госпожица Куинлън.
— Готова ли сте? — попита Нгъ.
Жената кимна и той включи видеото. След няколко секунди на екрана се появи изглед на пристана. Картината се местеше наляво и надясно и показваше на пръв поглед случайни лица, които се размазваха и изчезваха бързо. Томас усети, че му се повдига, като гледа екрана. Сякаш се намираше в клатушкащ се кораб. Никак не завиждаше на директорката за часовете, които трябваше да прекара тук.
Обърна се към Чен на китайски, заповяда му да се увери, че тя гледа внимателно. Ако отклонеше вниманието си, лентата да се върне. Ако до края не разпознаеше никого, да изгледа всички ленти отново. Приготви се да излезе и едва не се блъсна в Джил, която се беше появила на вратата. Изглеждаше доста кошмарно, с подпухнало от плач бледо лице, тъмни кръгове под очите, мътен поглед и разрошена коса.