Стената заобикаляше шест или седем акра първокачествена жилищна площ, която лесно можеше да бъде превърната в огромен небостъргач, осигуряващ приходи от милиони долари. Преди няколко години беше направил проучвания и разбра, че няма да е проблем да получи право на строеж, мястото беше достатъчно стабилно, за да се строи на височина повече от двадесет етажа. Повдигна този въпрос пред баща си, но дори не успя да изложи целия си план. Той му даде съвсем ясно да разбере, че резиденцията „Златен дракон“ не може да се пипа и че този въпрос повече никога не бива да се повдига.
Склонът се спускаше под ъгъл от двадесет градуса, къщата се намираше някъде по средата, откъдето имаше невероятен изглед към пристанището „Виктория“, небостъргачите в центъра и Адмиралтейството, а зад тях Цим Ша Цуй. В далечината, обвити в мъгла, се виждаха осемте хълма на Каулун.
Двама пазачи отвориха огромните порти, за да пропуснат мерцедеса и той се заизкачва бавно по извиващия се нагоре чакълен път, който свърши с кръгла площадка пред гаража. Макар самата къща да бе построена върху издълбани в хълма основи, по-голямата част от двора се спускаше полегато и беше пресечена с криви пътечки за разходка и стръмни стъпала. За да се стигне от гаража до къщата, се изкачваха дванадесет каменни стъпала, минаваше се по извит дървен мост над изкуствено езеро, от което над водата се издигаше гърбът на поне шест метра дълъг каменен дракон, а масивната глава с остри зъби и втренчени очи гледаше към сградата на „Банк ъф Чайна“. Във водата плуваха едри златни рибки, които баща му хранеше всяка сутрин. Томас спря върху моста и погледна главата на дракона. Спомни си как като деца с братята му играеха във водата. Лин и Дзъ мълчаливо застанаха няколко крачки зад него, за да не го смущават.
Дворът беше удобен за игра на криеница, пълен с тайни местенца — пещери от бетон със скрити вътре малки параклиси, екзотични растения, внесени от цяла Азия, пътеки към малки пагоди с каменни пейки и масички, където човек можеше да седне и да се възхищава на гледката, статуи на гигантски птици и животни, предмети, които баща му е купувал по някакво хрумване и след това с часове се е чудил къде да ги постави в това приказно място. Тук имаше японска каменна градина, оградена с дребни дръвчета, бананова плантация, портокалова горичка, водопад, задвижван от огромна помпа, който се спускаше над тайното местенце, където Саймън, Томас и Чарлз обичаха да се крият, да ядат пасти и да пият лимонада, когато искаха да се отърват от по-малката си сестра. В дъното на двора, скрит от терасата на къщата, се намираше плувен басейн със съблекални, покрит с плочки като в училище, с маркирана на интервали от по-тъмни плочи дълбочина и кула за скокове. Вляво зад група пинии имаше друг басейн, където баща им беше построил каменно корабче, до което се стигаше само по прехвърлена над водата дъска. Там обичаха да си играят на пирати. Размахваха дървените мечове и се биеха за превземане на кораба, а понякога даже разрешаваха на Катрин и куклите да играят ролята на заложници.
Нгъ тръгна отново по моста и излезе на пътеката, която се извиваше към къщата. Тя беше традиционна триетажна китайска къща, но архитектът дотолкова се беше престарал, че чак приличаше на подигравка със стила. Сякаш беше декор в някоя шанхайска сапунена опера, където воини с опашки хвърчат из въздуха, а магьосници изчезват сред облаци червен дим. Покривът беше във формата на пагода, с накъдрени по краищата оранжеви керемиди, а в четирите ъгъла бяха закачени драконови глави с широки ноздри и разцепени езици. Прозорците бяха малки и с капаци. Вътре нямаше климатична инсталация, а и едва ли щяха да сложат, докато баща му е жив. Затова капаците на прозорците стояха затворени целогодишно, през лятото, за да предпазват от жегата, а през зимата да пазят от студ. В къщата постоянно цареше мрак, освен през няколкото прекрасни седмици пролет и есен.
Пред главния вход на малка, покрита с камъчета площадка го чакаше баща му, скръстил длани зад гърба си и загледан към пристанището.
Дзъ и Лин спряха в края на пътеката и оставиха Томас да премине сам по площадката към баща си. Чак в последния миг старецът отмести поглед от корабите в пристанището и се усмихна на сина си.
— Изглеждаш добре, Кин-мин.
— И ти, татко. — Старецът твърдо отказваше да нарича синовете си с английските им имена, а те се бяха отказали да настояват.