— Тук е билетът ти и пари за пътуването.
Взе ги и ги прибра в джоба при останалите два плика. Имаше чувство, че го използват като обикновен куриер.
— Полетът ти е утре с „Катай Пасифик“ до Хонконг, а после с „Гаруда“ до Бали. Първата ти работа утре сутринта е да се обадиш в службата, че си болен. В никакъв случай не бива да казваш на никого къде отиваш. Не си женен, нали?
— Не, сър.
— Роднини?
— Майка ми и баща ми живеят в Чешир. Няма да ме потърсят.
— Много добре — кимна шефът. — Ще се оправиш ли сам към изхода? — добави той, като с риторичния въпрос показа, че срещата вече е приключила.
Когато чу колата да тръгва по пътя, Грей хвърли папката върху огъня и остана да гледа как хартията изгаря. Страниците се гърчеха и бързо се превръщаха в пепел, той замислено галеше черното куче по главата.
— С един удар два заека, Лейди — тихо изрече той. — С един удар два заека.
Почти същата мисъл мина през ума на Доналдсън след около четиридесет и осем часа, когато самолетът му приближаваше летището Денпасар. Две неща обичаше най-много на този свят. Едното да се потопи в четене на хубав трилър, а второто да прави секс с млади момчета. За предпочитане наистина малки момченца, които да са вързани и да хленчат. Възложената от Грей задача май щеше да удовлетвори и двете му страсти. Беше чувал, че момченцата в Индонезия са направо великолепни, с големи кафяви очи и нежни гладки кафеникави тела. Само мисълта за тях беше достатъчна, за да се възбуди.
Самолетът на „Гаруда“ изглеждаше нов и издържаното в синьо и сиво вътрешно обзавеждане блестеше от чистота. Но полетът сигурно беше от евтините, защото не предлагаше никакви екстри като филми или музика. Освен това вътре беше студено, ужасно студено. Но вместо да пусне отоплението, веднага след излитането от Хонконг усмихнатата стюардеса раздаде на пътниците одеяла. Сега краката му бяха замръзнали и той ругаеше Грей, че му е осигурил билети за икономичната класа. „Скръндза — помисли си той. — Сякаш няма да му одобрят разхода!“
Навън беше тъмно като в рог и докато самолетът се снижаваше, на острова почти не се виждаха светлини. Той хвърли последен поглед на брошурата на авиолиниите, в която пишеше, че Индонезия има сто шейсет и пет милиона население, пръснато по тринайсет хиляди шестстотин шестдесет и седем островчета. „По-голямата част от местните жители са на възраст под двадесет години — помисли си с удоволствие Доналдсън. — И половината от тях са момчета.“ Тристата етнически групи говореха на петстотин осемдесет и три различни езика, но той нямаше намерение да си губи времето с приказки. Въпреки студа в самолета, дланите му се изпотиха.
Не видя пистата, докато машината не подскочи силно във въздуха преди самото кацане. „Гаден Трети свят“ — помисли си кисело.
Самолетът спря на около стотина метра от сградата на терминала и Доналдсън с досада разбра, че заедно с около петдесетината останали пътници ще трябва да се придвижи пеша. Господи, колко горещо и влажно беше навън! Още преди да е слязъл по подвижната стълба, почувства потта по лицето си и се задъха. Въздухът беше изпълнен с цвъртене на щурци и други нощни насекоми, които предявяваха териториалните си права, отправяха предложения за брак или каквото там насекомите смятат за жизненоважно след спускането на нощта. Група китайски туристи от Хонконг изпревари Доналдсън, като минаха от двете му страни и се събраха отново отпреде му като рибен пасаж около риф. Тъпите азиатци говореха, без да спират.
По гърба му вече се стичаше пот и той усещаше ручейчетата по бедрата си под лекия костюм, с който беше облечен. Премести чантата си на другото рамо и трепна, когато тясната найлонова лента се впи в плътта под тънката тъкан.
Влезе в сградата и с благодарност вдъхна хладния въздух вътре, а кожата му моментално настръхна. Паспортната и митническа проверка мина бързо. Явно на острова обслужваха добре чуждестранните туристи. Доналдсън мярна две униформени млади момчета, за които с удоволствие би умрял. Или заплатил. Кожата им беше с цвят на полиран махагон, а красивите кафяви очи изглеждаха пълни със сълзи, макар че и двамата отвърнаха весело на усмивката му. „Не бързай, момче — каза си Доналдсън. — След като си свършиш работата в Джакарта, на връщане. Няколко дни напълно заслужено удоволствие за добре свършената работа.“ Господи, пак се беше възбудил.
Излезе от митницата и тръгна към чакалнята, заобиколен от облечени в отпуснати тениски и избелели джинси индонезийци, но те не бяха толкова привлекателни като униформените младежи, от които се откъсна с такава мъка.