Старецът се насочи към дясната пагода и седна на един от столовете. Направи знак на сина си да седне на съседния. И двамата бяха с лице към пристанището и мълчаливо наблюдаваха корабите, джонките и фериботите, които пресичаха сините води и потока самолети, кацащи и излитащи на Кай Так.
— Държите под око летището — наруши накрая мълчанието старецът. Не го каза като въпрос.
— И пристанището — отговори Томас. — Снимаме всеки гуейло, който напуска. Щом разберем как изглежда, ще проверим снимките и ще знаем дали е напуснал, или е още тук. Ако е напуснал, няма място на този свят, където да може да се скрие.
Старецът кимна.
— Но ти мислиш, че още е тук?
— Да.
— Заради Софи ли?
— Каквото и да се е случило със Саймън, а ние всъщност не знаем истината, това е работа на професионалист. А професионалистите не убиват деца.
— Може би в миналото. Сега светът е различен. Взривяват самолети, поставят бомби в магазини.
— Терористите, татко. Това са терористи. А тук става въпрос за нещо друго. Саймън е бил нападнат от професионалист. Това е още една причина да мислим, че той все още е в Хонконг.
— Парите?
Нгъ кимна.
— Той е гуейло, така че не може да е личен въпрос. Сигурно му е платено да го извърши, а обикновено на убийците не им плащат всичко предварително.
Двамата отново изпаднаха в мълчание и въпреки спокойното лице на стареца, Томас разбра, че той е силно разтревожен. Отново му се прииска да го прегърне, да го успокои, но страхът да не бъде отблъснат го задържа. В градината под тях се обади паун и внезапният писък накара баща му да подскочи.
— Сигурни ли сме, че гуейпор ще бъде в състояние да разпознае гуейло? — попита той.
Нгъ повдигна рамене и призна, че няма начин да бъдат сигурни дали мъжът е заснет на лентите, нито пък че госпожица Куинлън ще успее да го забележи.
— Но разчитаме на това — каза той.
— А когато разберем как изглежда, по какъв начин ще го открием?
— Ще го търсим, татко. Ще претърсим всяка къща, хотел или лодка, всяко местенце, където би могъл да се скрие. В Хонконг има само 50 000 гуейло, плюс туристите. Ще ни отнеме време, но няма да е невъзможно.
— Има нещо, което ми се струва, че си пропуснал. Това ще означава да навлезем в територии, контролирани от други триади. Райони, където нямаме право да действаме. Бъди внимателен, Кин-мин. Големи групи наши хора на територията на други триади може да подпалят война.
— Освен, ако не ги предупредим.
— Точно за това мислех — усмихна се за пръв път старецът. — Уредих тази нощ Главите на дракони на триадите да дойдат тук, в „Златен дракон“. Ще им обясня какво се е случило и ще ги помоля за разбиране.
— И ще го получиш ли?
— Ще трябва — кимна баща му. — Тази нощ ще ги помоля да вземат участие в церемонията по изгарянето на жълтия лист. Не мисля, че те ще откажат.
Една котка се измъкна иззад пагодата и започна да търка гръб около краката на стареца. Десетки котки скитаха свободно из имението. Всички получаваха храна всяка сутрин, но не им се разрешаваше да влизат в къщата. Баща му се наведе, вдигна котката, постави я в скута си и започна да я гали по главата. Котката замърка, затвори очи и изви гръб.
— Татко, имаш ли някаква представа защо някой би поискал да убие Саймън? Участва ли триадата в някакъв конфликт тук, в Хонконг?
Старецът не вдигна поглед от котката, но каза „не“. Всяка триада се занимаваше със собствената си дейност и извън случайните сбивания и териториални претенции повечето гледаха да натрупат повече пари преди предаването на колонията през 1997 година.
— Първоначално ми се струваше като обикновено отвличане — каза Нгъ. — Но гуейлото дори не направи опит да вземе парите. Според мен трябва да признаем, че той е искал точно Саймън.
Старецът издиша шумно през ноздри.
— Брат ти не ми казваше всичко, с което се занимаваше. Той не се беше отървал от младежката самоувереност и имаше някои неща, които се наложи сам да открия.
— Например?
— Неща, които са извън нормалния бизнес на триадата.
Понякога старецът ставаше ужасно досаден, но Нгъ успя да въздържи нетърпението си. Не си позволи да задава въпроси и изчака той да сподели мислите си, когато сам реши.
На котката й омръзнаха ласките, скочи на земята и изчезна в храстите.
— По-рано беше много по-просто — продължи старецът. — Съвсем просто. Взимаш каквото можеш, защитаваш собствеността си и трупаш пари. Сега всичко е политика: правителството, Китай, ти и твоят бизнес в чужбина. Британците никога не биваше да се съгласяват да връщат Хонконг на Китай. Макар да я наричат добронамерена диктатура, тя все пак е система, с която ние просперирахме.