— Британците се отнасят с нас добре, вярно е — съгласи се Нгъ. — Те дори ни прехвърлиха търговията с опиум, която създаде нашето богатство — добави той с лека ирония.
— И сега се отказват от всичко. Проклети да са.
— Нямат избор, татко. Договорът изтича през 1997 година.
Старецът изсумтя.
— Само договорът за Новите територии. Островът беше техен завинаги. Китайците никога нямаше да си го вземат обратно. Той принадлежеше на британците съвсем законно. С мирен договор.
Нгъ изобщо не разбираше накъде водеше този урок по история, но прие играта:
— Островът не може да оцелее без Новите територии, твърде малък е. Там има само къщи на гуейло и административни сгради. Британците сключиха най-добрия възможен договор. Петдесет години стабилност след предаването през 1997 година.
— Така казваше и брат ти. И виж какво му се случи.
Сега Томас съвсем се обърка. Не виждаше никаква връзка между предаването на колонията и брат си. Саймън не се бъркаше в политиката. Той чисто и просто си беше Глава на дракон.
— Брат ти непрекъснато ме убеждаваше, че имаме само един начин да оживеем след 1997 година и затова трябвало още отсега да създадем връзки с Пекин, да правим услуги на комунистите, те щели да ни се отплатят, след като поемат контрола над Хонконг през 1997.
— На комунистите не бива да се вярва — твърдо изрече Нгъ. — Те лесно дават обещания, но рядко ги спазват.
— И аз му казвах същото, но той не ме слушаше. Даже след онази лудост на площад Тянанмън, когато избиха невинните деца. Пътуваше редовно до Пекин, срещаше се с високопоставени лица и ги посрещаше тук, когато идваха в Хонконг. Оказваше им внимание като на крале. Най-добрата храна, най-хубавите вина, най-красивите момичета. Но това не им стигаше.
— Какво искаха от него? От триадата?
— Информация. Разузнаване. За полицията, за другите триади, за Специалния отдел. Интересуваха се от бизнеса с наркотици, застрахователния рекет, абсолютно всичко. Китайците искат да знаят как работи Хонконг. Кои са лошите и добрите страни.
— И Саймън им го е казвал?
— Не всичко, разбира се. Той играеше опасна игра. Подхвърляше колкото да спечели доверието им, но се опитваше да запази тайните ни. Твърдеше, че все някой ще им даде информацията, така че по-добре да сме ние.
— Сключил ли е сделка с тях?
Старецът се изкашля шумно и се изплю върху тревата.
— Не сделка. Били постигнали „разбирателство“, казваше той. Ако им помогнел сега и сътрудничел с тях след 1997 година, на триадата щяло да бъде позволено да просперира.
Нгъ изсумтя.
— И той им е повярвал? Как може да бъде толкова наивен!
— Правеше онова, което смяташе за най-добро за триадата и семейството.
— Колко пъти съм повтарял, че единственият път е да се навлезе в законния бизнес, да обърнем гръб на старите методи. Да се насочим към недвижими имоти, транспорта, даване под наем. Инвеститорите поне не се убиват един друг.
Баща му се извърна и го погледна хладно с кафявите си очи.
— Е, кой сега говори като наивник, Кин-мин? — тихо попита той. Нгъ се изчерви, беше отвикнал да му се говори като на дете. Махна с ръка пред лицето си, сякаш да прогони досадна муха.
— Знаеш за какво говоря, татко.
Лицето на стареца омекна в усмивка.
— Знам. Трябва да простиш за острия език на стареца. Днес не беше добър ден. — Нгъ си помисли, че това беше най-многото, с което баща му би могъл да признае мъката си, стегнала сърцето му. Той посегна и постави ръка върху дланта на баща си. Кожата беше набръчкана, но мека и хладна като кадифе. Томас стисна нежно пръстите на баща си и отдръпна ръка, преди старецът да успее да покаже недоволство или да му се скара за проявените чувства.
— Ти мислиш, че Саймън е бил убит, защото е предавал информация на комунистите ли?
— Възможно е.
— Но какво би могъл да знае той, че някой да поиска да го убие?
— В момента в Хонконг стават много неща, за които хората не желаят комунистите да разберат. Сключват се дългосрочни договори, които не са в интерес на Китай, контрабанда с антикварни предмети от континента, нелегални емигранти, агенти на чужди държави, които действат срещу комунистите. Има много причини.