— А коя е най-вероятната?
— Не знам, Кин-мин. Брат ти държеше в строга тайна онова, с което подпомагаше комунистите. Едва ли ще стигнем донякъде, като търсим причините, поради които е бил убит. Намери убиеца и ще разрешим загадката.
Изглежда, старецът вече беше приел Саймън за мъртъв, въпреки че трупът липсваше. Томас непрекъснато си напомняше, че съществува някаква вероятност брат му просто да е бил отвлечен, но в дъното на душата си знаеше, че се заблуждава. Гуейло вече е държал Софи, а имаше много по-лесни начини да отвлечеш човек от това да го дръпнеш под водата.
— Прав си, разбира се — каза Нгъ. — Трябва да тръгвам.
Баща му кимна.
— Ще бъдеш довечера тук за церемонията, нали? Към девет часа.
— Ще дойда.
Старецът не помръдна, Нгъ стана и тръгна надолу по стълбите към Лин и Дзъ. Чу някакво стенание зад себе си, но може би идваше от някой паун.
Дуган гълташе втората порция аспирини, когато Томкинс се появи на вратата.
— Как е туморът в мозъка? — попита шефът.
Патрик се намръщи.
— Този път е от препиване.
— В такъв случай ти съчувствам. — Томкинс се приближи до бюрото със странната си походка и погледна книжата отгоре. — Помогна ли ти?
— Кое?
— Папката с фючърсните сделки на Ли Линлин. Дадох ти я вчера.
— О, мамка му, извинявай. Забравих за нея. — Дуган не хареса израза, преминал по лицето на шефа му. Беше нещо като „аматьор“, „некомпетентен“ или „защо ли се занимавам с тоя“ Отвори чекмеджето на бюрото си и извади папката.
— Тъкмо щях да я преглеждам.
— Може би е по-добре да снимаш документите — каза Томкинс. — А после ще ги четеш за развлечение.
Патрик се чувстваше твърде изтощен, за да спори, и покорно тръгна с него по коридора към ксерокса. Томкинс остана със скръстени на гърдите ръце, докато Дуган копираше страниците, а после взе оригинала на папката.
— Добре ли си? — попита накрая той. — Изглеждаш сякаш ти има нещо.
— Нищо ми няма — отвърна Патрик. — Махмурлия съм.
Не искаше да му каже за Цвете, но и нямаше смисъл да лъже, отделът за икономически престъпления си беше като семейство и скоро всички щяха да научат истината.
— Освен това мисля, че скоро ще се наложи да сложа очила — добави мрачно той.
— Винаги съм казвал, че трябва да си прегледаш главата — съгласи се Томкинс и тръгна с изпънати крака по коридора.
Дуган наведе глава и се върна дълбоко замислен в кабинета си. Позвъни отново на Джил. Този път телефона вдигна една от филипинките, явно прислужницата. Тя повтори същото, каквото отговори и телохранителят по-рано. Джил я няма, но очакват да се върне. Патрик попита дали господин Нгь си е вкъщи.
— Кой господин Нгъ, сър?
— Как така кой? — учуди се Дуган. — Бащата на Саймън ли е дошъл?
— Не, сър, но брат му днес се върна от Америка.
— Томас?
— Да, сър, господин Томас Нгъ.
— Може ли да говоря с него?
— Не, сър, в момента не е тук.
Въпреки дългите години, прекарани в Хонконг, Патрик продължаваше да се ядосва на начина, по който азиатците успяваха да се държат учтиво и възпитано и в същото време да са толкова неуслужливи, че човек с удоволствие би им разбил главите в стената. Секретарките можеха да настояват да им кажеш името си буква по буква поне три пъти, да те накарат да им обясниш какво точно искаш, а после любезно да ти съобщят, че господинът, когото търсиш, го няма. Или пък по пет пъти на ден да повтарят, че в момента не е в офиса, но да не споменат, че е в чужбина и ще се върне след месец. Не че нарочно не искаха да услужат, просто страдаха от липса на въображение.
Дуган благодари на прислужничката и каза, че пак ще се обади.
Беше изненадан, че Томас Нгъ се е върнал в Хонконг. Това беше сигнал за тревога. Посещенията му бяха редки, при това планирани внимателно и доста напред. Според Джил той се страхуваше да лети със самолет и затова обикновено Саймън отиваше до Америка, за да се види с брат си. Беше твърде голямо съвпадение, че той се е върнал в града по същото време, когато някой от Китай е правел планове да убие Главата на дракона.
— Джил, къде си, по дяволите? — измърмори той под нос, загледан в телефона. Взе документите, преснимани от Томкинс, и се опита да чете, но погледът му само минаваше по напечатаните редове, а в главата му не влизаше нито дума от написаното. Умът му беше зает с мисли за Цвете, чудеше се кога щеше да я види отново. Или дали изобщо някога ще я види.