— Баща ти знае най-добре — тихо каза старецът, но от тона му личеше, че никак не е доволен. Нгъ си напомни да спомене на баща си, че не е зле да поговори с учителя и да го успокои малко. Чен беше твърде ценен съветник, че да го ядосват. С него трябваше да се отнасят с кадифени ръкавици, а Томас нямаше навик да зачита чувствата на хората.
— Ти искаш да оставим гуейпор тук, за да гледа лентите, така ли? — попита той.
— Мисля, че е по-добре да я задържим още малко тук — отвърна Чен. — Съмнявам се, че ще го има записан повече от веднъж. Пазарската чанта му е за прикритие. Но не е зле да знаем къде се намира директорката. А и докато е тук, не може да разговаря с никого за онова, което се е случило.
— Съмнявам се, че би казала на някого. Твърде много цени работата си — каза Нгъ.
Чен леко наклони глава. Нещо като кимване, което даде на Нгъ да разбере, че отново е обидил стареца. „Мамка му“ — помисли си той, китайците винаги са били ужасно обидчиви. Имаше моменти, когато не гледаше на себе си като на китаец. Мислеше като американец, говореше като американец, а напоследък китайската чувствителност го дразнеше. Търпението беше една от добродетелите, от които се отказа, когато се засели в Сан Франциско.
— Но е по-добре да не й предоставяме подобна възможност — добави той с надеждата, че това ще успокои Чен. Потупа стареца по гърба и остана загледан в него, когато Чен тръгна към кабинета.
Томас извика Лин и Дзъ и се върна с тях в хола. Обясни им за снимките и заповяда на Лин да говори с Чен за лентата и да действа нататък. Телефонът звънна, Дзъ вдигна слушалката. Остана заслушан, а после изруга на глас. Тресна слушалката, обърна се към господаря си, очите му блестяха гневно.
— Някакъв нахален журналист от „Саут Чайна морнинг поуст“ чул слух, че Лун Тао бил убит.
— Кажи му да си такова майката.
Дзъ се ухили.
— Вече го направих.
Нгъ размаха назидателно пръст.
— И се погрижи всички да си държат устата затворени. Има само един начин някой журналист да е разбрал какво става и това значи, че някой от братята ни се е разприказвал. Никой, повтарям, никой, не бива да говори за случилото се извън триадата. Веднага го съобщи на всички.
Усмивката изчезна от лицето на Дзъ. Той кимна и изръмжа, избягвайки погледа му.
— За снимките, господин Нгъ — обади се Лин.
— Какво?
— Как да направим толкова много за толкова кратко време?
— Погрижи се да бъдат извадени няколко негатива, а после ги занеси във всички фотостудия, които са под наш контрол. Дай петстотин на Червените прътове и им нареди да ги показват по хотелите и пансионите. — Не си направи труда да обяснява защо иска толкова много копия на снимките и освободи Лин с махване на ръката. Не беше забравил, че точно Лин е трябвало да пази брат му, когато го отвлякоха. Дзъ стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак. След това се реши и тръгна с Лин.
Нгъ повика прислужницата и тя притича откъм кухнята, стиснала притеснено длани под престилката.
— Донеси ми мартини — заповяда той.
— Извинете, господине? — разтреперано отвърна прислужницата.
— Мартини. Направи ми мартини, ако обичаш. Много сухо.
Сега в големите й кафяви очи бликнаха сълзи.
— Съжалявам, господине — тихо изрече тя. — Не знам какво е мартини.
— За бога, тук никой нищо не може да прави! — развика се той. — Сам ще си го приготвя.
Момичето отстъпи назад и той внезапно усети жалост към нея. Беше красива и млада, на около деветнадесет години, с дълги стройни крака, твърд бюст, който повдигаше униформата й, и кожа с цвета на паркета. Устните й бяха сочни и червени дори без червило, а миглите й нямаха нужда от спирала.
— Извинявай — усмихна се той. — Не биваше да ти крещя.
— Вие извинете, господине, съжалявам — повтаряше тя и продължи да отстъпва към кухненската врата. Обърна се и изчезна като вихър сред кафяво-бяло-сините си одежди.
„Филипинките са не по-малко чувствителни от китайките“ — помисли си Томас. Налагаше му се да свикне отново да действа по хонконгските правила.
Софи седеше върху капака на тоалетната, свила колене към гърдите си и се поклащаше бавно. Гърлото я болеше, цялото й тяло пламтеше от горещина. Беше изчакала, докато се увери, че мъжът е напуснал яхтата, и започна да крещи с всичка сила, но никой не дойде и накрая тя се отказа. Беше ритала вратата, но краката я заболяха, опита да охлаби катинара, но нищо не стана. Пи малко вода от кранчето над малката триъгълна мивка, но гърлото продължи да я боли. Нямаше климатична инсталация и въздухът в малкото затворено пространство беше горещ и застоял. До мивката имаше един розов пешкир. Тя го намокри със студена вода и изтри лицето си.