За стотен път се огледа да намери изход, но вратата беше заключена и нямаше прозорче. Беше гладна. Изяде сандвича със сирене час след като той тръгна. След като й беше дал толкова малко храна, значи щеше да се върне скоро. Или може би я беше оставил да умре от глад? Софи захлипа, но очите й останаха сухи. Беше изплакала сълзите си.
Хауълс отвори очи и видя големия език на крокодила, подаващ се от устата с остри зъби. Много добре знаеше как се чувства животното, защото усещаше собствения си език като покрит с хиляди иглички и твърде голям, за да се побере в устата. На малка масичка до леглото имаше чаша с кафе. Той се надигна и посегна към нея с лявата си ръка, без да обръща внимание на парещата болка в дясното рамо. Кафето беше студено, но мъжът го изпи, като преди да глътне, се жабуркаше, за да отмие горчивия вкус на сдъвканите аспирини. Опита се да остави обратно празната чаша, но силите го напуснаха и я изпусна на пода.
Еми незабавно дотича в спалнята.
— Какво стана? — попита тя и коленичи до леглото.
— Нищо — усмихна й се той. — Изпуснах чашата. Извинявай.
— Докторът каза, че известно време ще чувстваш слабост, Джеф. Трябва да си почиваш, за да ти се върнат силите.
— Ще се оправя. Аз оздравявам бързо.
Тя го погали по врата.
— Според доктор Ву някой е стрелял по теб и преди. Много пъти. Видял белезите. И рана от нож на левия ти крак.
— Стари са — засмя се Хауълс. — Сега съм по-бърз.
— Не си чак толкова бърз — каза тя. — Иначе нямаше да лежиш в леглото ми.
— Не мога да възразя по този въпрос, Еми. Мисля, че все пак докторът беше прав.
— В какъв смисъл?
— За водата. Можеш ли да ми донесеш една чаша?
— Разбира се. — Тя изчезна от погледа му, той чу да се отваря врата и да тече вода. Върна се с пълна чаша и я държа до устните му, докато се изпразни.
— Още?
— Не, благодаря. Стига ми. Колко е часът?
— Около седем.
— Вечерта? — Завесите на прозореца бяха дръпнати и той не можеше да прецени дали е ден или нощ.
— Да. Слушай, Джеф. Аз отивам на работа.
— На работа ли?
— В клуб „Вашингтон“. Трябва да съм там в осем. Иначе ще си имам големи неприятности.
— Кажи им, че си болна.
— Не мога.
— Можеш.
— Ти не разбираш. Ако не отида на работа, ще ме глобят с двойната сума за напитки, а мама-сан ще си удържи пари и за всеки час закъснение. Това е закон.
— Даже и ако си болна ли?
Тя кимна.
— Освен ако не покажа писмо от доктора. Но те така или иначе ме видяха, че тръгвам с теб снощи. Няма да ми повярват. Ще си помислят, че съм с теб и не ти взимам пари. А това вече ще ми донесе големи неприятности. По-добре е да отида.
Хауълс не искаше тя да тръгва. Не че се страхуваше да остане сам, а защото се опасяваше, че когато е далеч от него, на нея можеше да й дойде друго наум, а той още не беше в състояние да се грижи сам за себе си. Наистина оздравяваше бързо, но не чак толкова.
— А ако ти платя таксата? — попита той.
— Не са ти останали толкова пари, Джеф — тихо отвърна тя.
— Проверила си — с горчивина каза мъжът.
Еми го погледна обидено и прехапа долната си устна.
— Не — отговори накрая. — Ти ми даде портфейла си, за да платя таксата снощи. Вътре не останаха много пари. Не съм те претърсвала.
— Извинявай. Вземам си думите назад. — Точно сега не биваше да я настройва против себе си. Протегна ръка и хвана нейната.
— Наистина съм ти много благодарен. Когато оздравея, ще ти се отплатя. Обещавам.
Тя се надигна и оправи джинсите си. Във всекидневно облекло изобщо не приличаше на проститутка, а по-скоро на студентка или спортистка. Весело момиче в избелели джинси и бели маратонки. Отново изчезна от погледа му и се върна с пълна чаша вода. Този път седна на леглото и прекара дългите си нокти по гърба му, като леко драскаше кожата. И внимаваше да не докосне раненото му рамо.