— Той свърши ли си работата?
— Идеално. Както винаги.
— Тогава какъв е проблемът?
Грей вдигна брада от гърдите си и се извърна да погледне американеца. Стояха неподвижни един срещу друг като дуелисти, готови да използват оръжията си.
— Да поседнем — предложи Грей и посочи празна скамейка. Едно момиче с дълга руса коса, яке и избелели джинси притича с рошавото си куче, опънало каишката. Искаше му се неговите лабрадори да бяха тук. Човек можеше да разчита на кучетата, те са верни и доверчиви, не крият чувствата си. Ако са весели, опашките им се размахват, очите им блестят, а ако са тъжни или виновни, отбягват погледа ти и се умилкват. Едно куче, даже и да иска, не може да лъже.
Седна внимателно, прилепил колене, с отпуснати в скута си ръце. Хамилтън преметна крак върху крак и бръкна във вътрешния си джоб за цигари.
— Може ли? — попита той. Грей излъга и каза „да“. Запалката на американеца беше тъмносива, метална, от едновремешните с отваряща се капачка. „Зипо“. Англичанинът я погледна и си помисли дали пък човекът от ЦРУ не записва разговора. Запалката беше достатъчно голяма, за да побере цяла стереоуредба. Не че имаше значение. Американецът беше последната му надежда и щом бе потърсил помощта му, трябваше да се остави напълно в ръцете му. Грей вече беше взел своето решение и всъщност за него нямаше никакво значение дали разговорът се записва или не.
Хамилтън дръпна силно от цигарата. Димът мина пред лицето на Грей и той прикри кашлицата си с длан. Американецът разбра, че е време да поеме инициативата.
— Разкажи ми какво се е случило — тихо каза той. Грей му разказа. Всичко. За Доналдсън. За мисията. За обаждането на Хауълс от Хонконг. За опита да бъде убит и как всичко се е объркало.
— И сега той ще подгони теб? — Въпросът беше съвсем риторичен, но Грей кимна.
— Какво искаш? Защита?
— Повече. Искам да се погрижиш за него. — Англичанинът наведе поглед към ръкавиците си. — Разбираш ли защо не мога да направя нищо сам?
— Разбира се. — Хамилтън издуха дима през стиснатите си зъби и облакът забули лицето му. — Но не мога да разбера защо си използвал Доналдсън.
— Той беше педофил. Огромен риск за сигурността ни, рано или късно все някой щеше да го разкрие. Само не ми казвай, че и ти не си постъпвал по този начин.
— Не бих спорил по този въпрос — отвърна американецът. — Работата ни става все по-гадна.
— Винаги си е била гадна.
— Да, но сякаш става все по-зле. По-мръсна.
— Не се заблуждавай — каза Грей. — Винаги си е била все същата. Чел ли си „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ?
— Чакам да излезе на видео — каза Хамилтън, но опитът му за шега остана неразбран от англичанина.
— Той е бил един от най-големите военни стратези на света. Написал е книгата си 500 години преди Христа в Китай. Почти преди две хиляди и петстотин години. Представи си само! Две хиляди и петстотин години! Книгата му е класика по въпросите на войната и използването на тайните агенти. — Той се разпали и дланите му се свиха в юмруци. — Разбирал е, че главната цел на армията е да нанесе последния удар, да убие, когато противникът е вече отслабен. Това важи и сега. Няма нищо по-безсмислено от битка между две равни сили. Заслужава си да влезеш в бой само ако си сигурен, че ще спечелиш.
Хамилтън го остави да говори. Пушеше бавно, изглеждаше спокоен, но вътрешно трепереше като игривото куче на момичето.
— Той е разпределил тайните агенти в пет групи: местни, вътрешни, двойни, вече ненужни и живи. Разказва историята за един ненужен вече агент, осъден човек, на когото е възложена задача. Преоблекли го като монах и му дали парафиново топче, в което било скрито тайно съобщение. Преди да го изпратят в крепостта на противника, той го глътнал. Хванали го и агентът разказал всичко, щом започнали да го разпитват. Те изчакали парафиновото топче да бъде изхвърлено от организма му, отворили го и открили съобщение от господаря на шпионина до един от техните генерали. Това, разбира се, било направено нарочно. Напълно невинният генерал и монахът-шпионин били екзекутирани. И това се е случило преди две хиляди и петстотин години.