Американецът кимна, хвърли угарката на пътеката и я стъпка с тока на лъснатата си обувка. Беше без връзки, отбеляза Грей.
— Изглежда, е бил умен мъж. Как се казва?
— Сун Дзъ. Ще ти изпратя екземпляр от книгата му.
— Ще ти бъда благодарен. Откъде ти попадна?
— Изучавах източни езици в Оксфорд. И през шейсетте години служих четири години в нашето посолство в Пекин.
— Били сме почти съседи — каза американецът.
— Как така? — Грей се раздразни, че Хамилтън му се изплъзва по допирателната.
— Аз бях във Виетнам.
— Ясно — сухо отвърна англичанинът. „Нищо чудно. И сигурно му е харесало.“
— Предполагам, че си обмислил усложненията, които могат да възникнат от цялата тази работа? — попита Хамилтън.
— Разбира се. Няма нужда да ми натриваш носа. Трябва ми помощта ти и аз ще ти се отплатя. Ще получиш своята порция от плътта ми, не се страхувай.
— Просто исках да съм сигурен, че сме се разбрали — отвърна американецът. — Това, което искаш от мен, е не по-малко против правилата от онова, което вече си сторил. Значи и моята глава отива на дръвника. Даже и ЦРУ не убива безразборно. — Грей се изсмя мрачно и Хамилтън също не успя да се сдържи. — Поне напоследък.
Двамата гледаха как момичето свали каишката на веселото куче. То се разлая щастливо и скочи към лицето й, а тя избяга със смях. Кучето започна да тича напред-назад, лаеше по нея, по дърветата, по патиците, по небето, по живота въобще.
— Ти ми каза какво, кога, как и кой — заговори Хамилтън. — Но не си ми казал защо. Защо си искал да бъде убит този китаец и защо не си го направил по нормалните канали.
Грей скръсти ръце пред гърдите си:
— Трябваше да предпазя един агент. Както би казал Сун Дзъ, местен агент.
— В Пекин?
— В Пекин.
— Високопоставен?
— На върха.
— Господи, боже мой! Имал си агент в Пекин още от шейсетте години? — Грей кимна. — През цялото време на провеждането на преговорите за бъдещето на Хонконг, преговорите между Китай и Русия, китайско-израелските военни сделки и площад Тянанмън ти си имал свой човек там? Господи, боже мой!
— Завербувах го след като бях прекарал една година в Пекин. Затова останах там толкова дълго. Той се притесняваше, непрекъснато повтаряше, че иска да работи само с мен. Беше доста трудно и ми отне дълго време да го уверя, че няма да бъде разкрит. След това си заминах. Но той още работи единствено с мен. Не докладва често, но информацията му винаги е чисто злато. От най-висока класа. И сто процента точна. Но продължава да настоява само аз да се свързвам с него.
— Не би било зле да споделиш малко от златото с приятели — каза американецът.
— Трябва да ни позволите и ние да си имаме тайни — отвърна Грей. — Но все пак сме споделяли доста от тях. Само че по такъв начин, че да не се разбере откъде идват.
„Да се надяваме — помисли си Хамилтън. — Можем само да се надяваме, че е така.“ Но се усмихна и кимна.
— И на кой етап в играта влезе Хауълс?
— Преди около месец моят човек се обади. Беше в паника. Още след гоненията от 1989 година беше близо до паника. В началото успя да си спаси кожата, като се дистанцира от Цзян Цзяо6 и се носеха слухове, че е помогнал за смъртта на Ху Яобан7. Бяха казали, че умрял от сърдечен удар. Както и да е, той запази поста си и при Дън Сяопин и хардлайнерите, но този път твърдеше, че със сигурност ще бъде издаден и незабавно трябва да го измъкна. Искаше от мен да уредя да избяга, при това спешно. Аз го успокоих и отидох да се срещна с него.
— Ти?
— Нали ти казах? Той беше мой човек. През всичките тези години само аз имах връзка с него. Аз бях каналът, през който минаваше информацията му. Така че отидох и го убедих да остане още малко. И открих корените за страха му.
— Шефът на триадата ли?
— Да. Саймън Нгъ. Наркотици, проституция, изнудване. Гадна работа. Женен за англичанка. Можеш ли да си представиш? — На Хамилтън му се стори, че по-скоро смесения брак, отколкото заплахата за агента му тревожеше повече Грей. — Изглежда, че този Саймън Нгъ е, или по-точно е бил, също агент.