— Здравей, драги! — каза Жан-Марк, слизайки от колата.
Стиснаха си здраво ръцете.
— Това ли е новата кола? — попита Даниел. — Красавица!
— Не е лоша, да. Отдавна ли ме чакаш?
— Да, доста…
— Идиотска история! Бях тръгнал с Карол и по пътя тя се почувства неразположена… О, нищо сериозно!
— Не се съмнявам — каза Даниел; — Неразположенията на Карол никога не са сериозни, но тя досажда на всички с тях!
— Трябваше да я върна в Париж. После, когато тръгнах отново, попаднах в едно задръстване… Все неприятности, какво да се прави! Дано поне не си се безпокоил много.
— Какво ли не съм преживял в Брега на слоновата кост! — каза Даниел с груб смях като туземец.
И той сграбчи куфара си. Жан-Марк пък взе торбата и веднага я остави.
— Какво има вътре? Нещо мърда!
— Мърда, защото е живо! — каза Даниел. — Не отваряй, ще офейкат. Това са фенеци.
— Фенеци? — повтори Жан-Марк изумен.
— Да, подарък за леля Маду.
— Не знам дали тя ще го оцени много!
— Разбира се! — каза Даниел. — Много са предани тези малки зверчета! Хранят се с нищо…
Той настани торбата и куфара на задната седалка. Оставаше една голяма картонена кутия.
— Тази — каза той — е много тежка. Ще трябва да ми помогнеш.
— Какво съдържа?
— Един спомен за Карол. Пяна ми излизаше от устата, докато го домъкна дотук, моля те да ми повярваш. Двадесет пъти исках да го захвърля по време на пътуването. Но щеше да бъде жалко. Ще видиш!
Той имаше толкова неща да покаже, толкова неща да разкаже, че чувството за собственото богатство разпалваше главата му. Ако не започнеше да говори веднага за своето пътуване, щеше да експлодира. Празният му стомах обаче пресече този възторг. Наместил картонената кутия в задния багажник, той се тръшна до Жан-Марк в колата и каза:
— Нали няма да имаш нищо против, ако позакусим, преди да тръгнем?
Бирарията беше почти празна. Един отчаян келнер говореше с касиерката. Седнал в дъното на салона, Даниел унищожаваше огромна наденица с кисело зеле. Срещу него Жан-Марк чакаше да поизстине в чинията му виенски шницел. Изморен, отвратен, той се възхищаваше на брат си, който ядеше, пиеше и говореше с еднакво увлечение. Безспорно Даниел беше възмъжал през това пътуване. Но какъв скитнически вид! Русите коси висяха на мръсни фитили по челото му, над ушите му; ризата, изтъркана и мръсна, зееше около врата му; той имаше черни нокти, опърлен от слънцето нос, одрана кожа в ъгъла на устната; и нито едно копче на сакото! Как да повярваш, че всичко, което разказваше — за посещение в болница за прокажени, за церемония на идолопоклонници в някакво загубено село, за опасни експедиции с джип през тропическа степ в компания с някакъв лекар…