— И изведнъж нашата таратайка затъва в една колония от месоядни мравки в поход. Те се разстилат на пластове, обкръжават стада, изяждат всичко, което попадне под челюстите им: хиена, бивол или пантера… Ние воювахме срещу тях повече от час… Трябваше да ги откъсваме една по една от кожата си… Кръв шуртеше, ах, драги мой! Каква сеч!…
Жан-Марк поклащаше глава, измърморваше от време на време по някоя любезна въпросителна думичка и опипваше с език края на мъртвата суха кожичка в кухината на бузата си. Тези истории на бойскаути го отегчаваха. Веселостта, наивността, апетитът на брат му, прибавени към неприветливостта на тази ресторантска зала, ставаха в края на краищата непоносими. Ледена тъга притискаше сърцето му така тежко, че от време на време пречеше на дишането му. А би трябвало да бъде щастлив, че бе скъсал с Карол. Никога не би повярвал, че ще намери смелост да й говори така, както бе направил, след като беше спрял колата. Тя именно, без да съзнава, го беше подтикнала към жестокостта. Бледостта й, погледът й молеше: „Жан-Марк… Не е възможно да си забравил всичко!… Или пък има неща, които аз не зная… Ти ми дължиш едно обяснение… Отвърна ли те някой от мене? Направила ли съм нещо, каквото и да било, което да не ти е харесвало? Оскърбила ли съм те? Не те ли привлича вече нашата любов? Да не си пък болен?…“ Като говореше, тя се бе обърнала към него и с устни бе дръпнала цигарата, която той се канеше да запуши: „Целуни ме, Жан-Марк“. Една ръка върху тила. Едно лице, което се приближава. И пак тази глупава рана в устата му. Невъзможно. Невъзможно заради баща му, заради Даниел, заради раната.
— Когато бяхме излезли от тресавището, Исиака ми каза: „Ти истински вожд на вождовете“. Исиака беше нашият шофьор. Прекрасен тип. Като магьосник в този край. Той ми приготовляваше местни ястия. Ядох печени гъсеници. Не беше лошо…
Беше се отдръпнал инстинктивно. И изведнъж гневът му го стисна за гърлото. Той я мразеше, че бе така желана. Какво й беше казал? Безразсъдни думи: „Слушай, Карол, стига така!… Дотегнаха ми всички тия мръсотии!… Аз обърнах една страница, ти трябва да направиш същото!… В противен случай краката ми няма да стъпят вкъщи!…“ Келнерът дойде да смени чиниите. Но Даниел задържа остатъка от шницела и го зави в книжна салфетка. Това щеше да бъде вечерята на фенеците: ще им я даде довечера вкъщи. За себе си след зелето бе поръчал бифтек с чер пипер.
— Ще се пръснеш! — каза му Жан-Марк.
— Не се тревожи. Имам да наваксвам сериозно закъснение. А ти нищо ли повече няма да вземеш?
— Едно кафе.
— Какво ли се гълташе там като кафе!… Студено, разбира се… Студено кафе и ром!…
И той отново се пренасяше в спомените си. Дори не беше попитал Жан-Марк как е минало неговото пътуване в Съединените щати. Егоизъм, глупащина, липса на възпитание? По-скоро изумителна неспособност да разбира, че близките му могат да имат други интереси и грижи, освен неговите.
— Бифтекът с чер пипер е знаменит! Искаш ли да го опиташ?
Жан-Марк отказа и запали цигара. Срещу него Даниел ядеше бързо. Скоро можеха да тръгнат за Париж. Карол беше способна да ги чака. С какъв вид тя щеше да посрещне Даниел? Тревогата на Жан-Марк се увеличи. Тя беше отправила към него такъв поглед на студена омраза, който той никога нямаше да забрави. След като я беше заплашил, че краката му няма да стъпят вкъщи, тя бе изкрещяла с пребледняло лице и безчувствени очи: „Върни ме веднага в Париж!“ Той беше възразил: „Трябва да отидем да вземем Даниел“. „Ще идеш после сам! Той ще чака!…“ През цялото време на връщане тя бе стискала зъби. Той кормуваше, а един манекен на гнева беше седнал до него. Красив и чудовищен. Напълно безчувствен. Потопен в безмълвни сметки. Като стигнаха в Париж, още на първата червена светлина тя слезе от колата и тресна вратата зад себе си. Видя я да се качва в едно такси.
— Ще те отегча ли, ако взема торта? — попита Даниел.
— Не, но не бих желал да тръгнем много късно.
— И аз също. Още от тази сутрин мечтая за моето си легло. Слушай, за фенеците не трябва нищо да се казва на Карол. Ще ги държа в стаята си тази нощ. И утре ще телефонирам на Маду.
Жан-Марк поръча тортата.
— Имаш ли поне с какво да платиш? — обезпокои се Даниел.
— Разбира се! — каза Жан-Марк.