Той се засмя:
— Подиграваш ли се с мене?… Да знаеш само!… Такъв живот съм водил!…
Тя го прекъсна:
— Ще ми разкажеш това утре — падам от умора!
— Вярно! Жан-Марк ми каза. Лошо ли ти беше в колата?
— Малко… както обикновено… тия отвратителни мигрени!… Бързо иди да се окъпеш!…
— Имам нужда, нали? — каза той без ни най-малко стеснение и дори, както се стори на Жан-Марк, с известна гордост.
— О, да! — съгласи се Карол.
Гримасата, с която тя каза тези думи, беше така приветлива, че Жан-Марк се попита дали тя беше още разгневена срещу него. Една унижена жена не може, мислеше си той, толкова много да се владее, че да изглежда очарователна, когато умът й изцяло е зает с отмъщението. Без съмнение той беше преувеличил значението на обидата, която й беше нанесъл.
— Обещавам ти да се изстържа основно — каза Даниел. — Но най-напред бих искал да ти покажа нещо, което съм донесъл за тебе и за татко. За тебе най-вече. Защото ти най-добре ще го оцениш…
Той се втурна във вестибюла, завърна се, като носеше в ръце тежката картонена кутия, и с един замах на ножчето си разряза канапите, с които беше вързан пакетът. Във вътрешността стари вестници образуваха защитна покривка. Той ги отстрани с жестове на магьосник, зарови ръцете си по-дълбоко в куп слама и извади една огромна маса с блестящи релефи. Издялана от дърво от един местен майстор, това беше глава на негър, два пъти по-голяма от естествената, със сплескана долна устна, с разцепена брада и с изпъкнали очи. Карол се отдръпна назад, а Жан-Марк избухна в смях.
— Какво е това? — попита той.
— Хубаво е, нали? — каза Даниел. — Каква работа е паднала! Желязно дърво! Опитай се да го вдигнеш. Стърчеше върху тезгяха на едно бистро в Абиджан. Отдавна му бях хвърлил око. В продължение на две седмици давах уроци по френски на сина на търговеца. В деня на заминаването, вместо да ми плати, той ми предложи това! Не казах не, нали разбираш!… Къде ще го поставиш?
Изненадана, Карол се колебаеше — да се присмее ли или да се трогне. Очевидно тя не искаше нито да обиди Даниел, нито да се затрудни с неговия подарък.
— В салона може би? — подсказа Даниел.
Карол извика тихо:
— В салона? Невъзможно е!
Тя огледа наоколо с уплашен вид, сякаш имаше опасност орда диваци да нахлуе в дома й и да строши нейните мебели Луи XV.
— В твоята стая тогава?
— И там е невъзможно.
— Защо? Виж колко е внушителен!
— Именно! Ще ми пречи да спя!
— Да, доста е властен, като магьосник! — призна Даниел. — А в кабинета на татко?
— В кабинета на баща ти, ако искаш! — съгласи се Карол с усмивка. — И така, лека нощ, деца!
Тя размърда пръсти с вдигната ръка, за да се сбогува с тях, и влезе в стаята си. Главата, поставена върху един скрин с инкрустации, гледаше свирепо пред себе си. Даниел се върна във вестибюла, хвана куфара с една ръка, торбата с фенеците с другата и каза, обърнат към Жан-Марк:
— Мисля, че не й хареса много.
— Кое?
— Главата. Но ще свикне. Все пак това е много хубава вещ. Всъщност нямам желание да се къпя тази вечер. Ще свърша тази работа утре сутринта. Умрял съм…
— Обаче е необходимо — каза Жан-Марк, като го блъсна по раменете.
— Тук ли спиш?
— Не, на улица „Асас“.
— Жалко! Имах още доста тайни да ти разказвам!
Потопил се в горещата вода, Даниел се унасяше в приятна дрямка. С отпуснати мускули, със замъглен ум, той съзерцаваше тъпо розовите палци на краката си, които мърдаха в мътната вода, кокалестото си коляно, което бе изплувало като малко плешиво островче, мъхестата туфа в слабините си. Парата бе замъглила огледалото. Капки вода се стичаха по стената. Би могъл да си представи, че е в Абиджан през сезона на дъждовете. Сапунът се изплъзна от пръстите му и потъна във водата, изчезна пъргаво като живо същество. Невъзможно беше да сложи ръката си върху него. Толкоз по-зле, нека се стопи, нека се разводни! После ще се измъкне през дупката за изтичане на водата от ваната. Пот течеше от челото му. Двата фенека, след като си бяха изяли парчето от шницела, тършуваха боязливо из банята, вирнали опашки и дращейки с лапи по плочите. Даниел свирна през зъби; те застанаха неподвижно с щръкнали уши и отпуснати задници.
— Забавни са — каза той полугласно.
И облегна тила си на ръба на ваната. Утре ще телефонира на Даниела. Беше й донесъл една малка рамка от змийска кожа. В нея тя ще сложи неговата снимка. Тъкмо имаше една, която много му харесваше. Прав между двама черни пред затъналия джип. Панталони „Бермуда“, риза с външни джобове, широкопола шапка от мек плат. Вид уморен и мъжествен. Клепачите му се полузатваряха. Той се изплаши, да не би да заспи и изведнъж се изправи. Големи вълни заплискаха около краката му. Ваната преля. Ужасени, фенеците се скриха под умивалника. Той се засмя, изду гърдите си, прибра корема си и се погледна в огледалото. През влажната мъгла смътно различи един слаб и гол човек с много дълги коси, който разиграва мускулите на ръцете си. „Имам колкото за една наденица!“ — реши той весело. Откачи една хавлиена кърпа, изтърка горната част на тялото си, като си тананикаше някаква негърска мелодия, която беше научил там.