— Твоите родители никога няма да се съгласят!
— Нищо няма да кажат моите родители! Щом като Бог ни е изпратил дете, техен дълг е да го приемат!
Последните думи развълнуваха Даниел. „Ще ги повторя на баща си по време на генералното обяснение!“
— Каза ли вече на майка си? — попита той.
— Не. Но всъщност уверена съм, че тя ще бъде очарована!
— Очарована, очарована… Това би ме учудило! Аз съм на осемнадесет години, нямам никакво положение…
— Как така нямаш положение? Ти следваш! Това е почти някакво положение! После ще работиш като всички хора!
Той помисли за бъдещето, което тя очертаваше. Затворен за цял живот с нея. Това не беше неприятно. Но неговата независимост, журналистическата му кариера, пътешествията?… Хайде де, навярно има начин да се съгласуват брачните задължения с авантюристичния дух! Иначе хората никога няма да се женят. А пък въпросът за възрастта е съвсем второстепенен. За да се убеди в това, дой си припомни имената на познатите му типчета, които се бяха оженили, преди да вземат изпитите си. Многобройни и щастливи бяха студентските семейства. Наистина самият той още не беше студент. Но след една година!…
— А какво ще правим за квартира? — каза той.
— С квартирата винаги ще я наредим. Отначало ще живеем с родителите ми. Имам много хубава стая, нали знаеш…
Той клатеше глава с вид на полуубеден. В същото време се питаше дали не беше по-добре да уведоми баща си чрез Карол. Не, защото по всичко личи, че при сегашното много особено състояние той не може да разчита на нейната подкрепа. Жан-Марк? „Той няма да направи нищо за мене“. Франсоаз? „Тя няма никакво влияние вкъщи“. Маду? Подскочи при тази идея. Да й телефонира. По-добре да отиде да я види!… Още веднъж той яхна мотоциклета на Дебюке. После се спря. Погрешна насока: достатъчно бе Маду да каже бяло, за да каже баща му черно. От която и страна да потърсеше съюзници, все се виждаше сам. Той, и никой друг, трябваше да застане лице срещу лице с върховната власт. Предварителният му страх се увеличаваше при всеки удар на сърцето му. Едно нещо беше положително: не можеше да откаже да се ожени за Дани, след като той беше виновникът. Въпрос на чест. Гледаше я с по-голямо уважение. Как да повярваш, че в този плосък и нежен корем е заченат живот? Един живот, който всъщност беше негов живот. „Аз се удължавам. Аз се раздвоявам. Появявам се в света под друг образ!“ Прониза го гордостта на твореца. Изведнъж се почувствува равен с автора на своя живот. Трябваше ли да се страхува от баща си, щом като и самият той беше баща? „Днес, след вечерята, ще му поискам десет минути за разговор. Като мъж с мъж. За предпочитане в кабинета му. И там, без да се двоумя, ще му кажа: работата е така и така, няма какво да разискваме…“ Разгорещяваше се предварително. Всичко изглеждаше лесно, възбудително, почти весело. Той пак взе ръката на Дани и силно я стисна, сякаш за да запечати съюза им.
— Ще се справим! — каза той.
Тя му отправи безумен поглед на признателност. Мълчаливо го провъзгласи глава на семейство. Той важно прие тази висока чест. Колко щастливо семейство щяха да бъдат! Няма да има нужда да се крият. Господин и госпожа Даниел Ейглетиер. А тоя син, който щеше да се роди! Този син или тази дъщеря! Не, този син, този син! Той скочи на крака. Щастието го караше да се раздвижи.
— Предлагам ти да пийнем по чашка — каза той. — Аз съм богат. Колко е смешно — продадох старите си книги, китарата си, за да платя за една мръсотия, но ще употребя тия пари, за да отпразнуваме нашата сватба! Кога мислиш, че ще се роди?
Без да се двоуми, тя отвърна:
— Края на януари.
— Толкова късно?
— Пресметни сам! — каза тя. — Май, юни, юли…
Месец след месец работата ставаше по-сигурна. Даниел израстваше в собствените си очи едновременно с детето в утробата на майката. През септември той се почувствува необикновено солиден, мъжествен, благороден и опитен.
— Да — каза той. — Така трябва да бъде… Как ще го наречем?
— Още не съм мислила!
— Има време наистина!
Изненада се на собствената си непоследователност: преди четвърт час смяташе да унищожи това дете, а сега му търсеше име. Колко е зависима съдбата на едно същество! Отправиха се към желязната врата. Даниел я бе прегърнал през раменете.