— Как ще се справиш с баща си? — попита тя неочаквано.
Стреснат от действителността, той се вдърви. Тръпки полазиха по гърба му.
— Не се тревожи — каза той. — Тази вечер всичко ще, се уреди. Имам план.
Карол беше предупредила, че няма да вечеря вкъщи. Нейното отсъствие ли така помрачаваше Филип? Даниел никога не бе виждал баща си с толкова сурово лице. Те седяха един срещу друг на семейната трапеза, между тях имаше само един бял десерт. Агнес им прислужваше мълчаливо като в параклис. Понякога се чуваше хлопане на автомобилна врата в двора на къщата. Даниел реши да дочака плодовете, за да мине в атака. Филип взе една круша в чинията си, разряза я на четири и бавно обели едно парче. Движенията му бяха точни, а погледът мътен.
— Какво прави днес следобед? — попита той, без да вдигне очи към сина си.
— Нищо — измънка Даниел.
— Как нищо? Напреднал ли си в преговора?
— Разбира се.
— Имам впечатление, че гледаш през пръсти на матурата си!
— О, не, татко.
— Във всеки случай не пускай грамофона, докато зубриш уроците си! Как може да запомниш нещо при тази врява в ушите ти?
— Защото чувствувам нужда, татко. Аз съм привърженик на аудио-визуалната система.
Филип повдигна рамене. Даниел остана доволен от мъдрите си отговори. Изведнъж се почувствува с къси панталони. Въпреки това уводът бе не добре подготвен в главата му: „Татко трябва да те поставя в течение на твърде сложно положение. Обичам едно младо момиче: Даниела Совело. Тя чака дете от мене. При тези условия мисля, че ти ще се съгласиш…“ На това място думите му се объркаха. Дори наум не можеше да каже повече. Ножът на баща му се плъзгаше върху четвъртинката круша и я белеше изящно. Невъзможно бе да прекъсне тази изкусна работа. „По-късно, когато бъдем в салона…“
— Чудно! Вече не пушиш с лула, татко!
— Не — каза Филип.
— Бащата на Даниела Совело пък пуши с лула.
— А!
— Даниела Совело е сестра на моя приятел Лоран. Много са мили и двамата. Ти си го виждал у дома…
— Възможно е, но не си спомням.
Разговорът започна лошо. Смутен, Даниел даде заден ход. Сърцето му туптеше силно. Той се опита смело да направи втора атака.
— У семейство Совело вечерях миналата вечер, когато ви телефонирах… нали знаеш!
— Да.
— Господин Совело е инженер… във ФИСАК, знаеш ли?
— Изглежда, че е много голямо предприятие.
Мълчание. И по тази линия нищо, баща му не се улови. Агнес донесе кафето. Пиха го на малки глътки. Лъжичката на Даниел падна върху килима. „Ще я вдигна и ще кажа всичко!“ — реши той изведнъж. Наведе се, взе лъжичката с палеца и показалеца си, повдигна се бавно, срещна погледа на баща си и продължи да мълчи със свито гърло.
— Ще работиш ли? — попита Филип.
— Да, веднага.
— Тогава лека нощ. Аз излизам.
Филип стана, като остави сина си объркан. Какво? Нима всичко се свърши? Объркал се в плановете си за атака, Даниел помисли отначало да го задържи. Но не можеше да намери причина. Или по-точно не търсеше причина, много доволен, че опитът се отлага.
Той изгледа с облекчение, примесено с ярост, как баща му излиза. Страхливостта му тежеше на сърцето. Все пак трябваше да признае, че моментът беше лошо избран. По-добре беше да изчака по-благоприятни условия, отколкото да атакува, където и да било и както и да е — това е ключът на стратегията. Утре вечер ще се заеме с тази задача. Ако ще да гърми и да трещи! Само един ден още все пак! Схруска бучка захар. В меката светлина на лампата салонът спеше. Между две възглавнички пъстрееше една копринена носна кърпичка на Карол. Падналата лъжичка бе оставила малко петно върху килима. Очевидно Дани ще бъде разочарована. Ще й каже, че баща му не е вечерял вкъщи. Първата съпружеска лъжа. Други ще последват. Не, той искаше да образува с нея идеална брачна двойка. Щастието да бъде еднакво за двамата. Нищо по-лесно от това, когато са искрени един към друг. „Колко я обичам! Какъв шанс, че я срещнах!“ — повтаряше си той, за да поддържа настроението си.
Изпи две чаши кафе и се прибра в стаята ся. Голи стени, полупразни лавици, стаята му бе неузнаваема. Вещите я бяха напуснали, преди самият той да я напусне. Всичко тук му говореше за неговото предстоящо отпътуване. Пусна грамофона, седна до масата си и отвори тетрадката по физика. „Показателят на мощността на един променлив ток е отношението между реалната мощност, измерена във ватове от ватметър, й очевидната мощност, изразена във волтампери“. Той нищо не разбираше от електричество. Светлината от оголената електрическа крушка изморяваше очите му. Матура, после брак. Пропадане на изпита, успех в женитбата. Внезапно разбра, че се страхува и от едното, и от другото. „В какви кълчища съм се оплел? Но не! Всичко е много добре! Трябва да бъде много добре!“ Какво казваше тя? „Щом като бог ми е изпратил дете…“ Той въздъхна. Тревогата не го напускаше. Грамофонът свиреше старата песен „Бурно време“. Взе червен молив и подчерта наслуки няколко изречения в тетрадката си, за да си даде вид, че учи.