— Можеш ли да ми отделиш една минутка, татко?
— Кога?
— Сега. Искам да ти кажа нещо. Много е важно!
Филип се подвоуми, после каза:
— Е, добре!
Погледът на Даниел обходи мрачните врати в коридора. Всички еднакви — сиви, правоъгълни, лакирани, те блестяха под светлината на електрическата крушка.
— Тук ли? — прошепна той.
— Ела — каза Филип.
Влязоха в кабинета. Филип седна накриво до работната си маса. Изпод око той гледаше с недоволство бялото петно на леглото до библиотеката. Тия измачкани чаршафи, тая самотна възглавница — какво признание!
Но, изглежда, Даниел нищо не бе забелязал. Той стоеше прав, вдървен, съсредоточен, сякаш готов да скочи във водата. Изведнъж се устреми.
— Татко, става нещо много сериозно. Даниела Совело… сестрата на моя приятел Лоран… тя… чака дете от мене… Задължен съм да се оженя за нея…
След последната дума изпъчените му гърди се свиха, раменете му се отпуснаха. Филип мълчеше, за да има време да възприеме новината, да я отхвърли и да усмири първия си изблик на гняв. В лицето на ужасения Даниел той каза спокойно:
— Ти си пълен идиот, бедни ми приятелю!
— Но, татко… нищо друго не може да се направи…
— Винаги може да се направи нещо друго!
— Тя иска да роди детето!
— Аха! — каза Филип, като се усмихна. — Съмнявах се малко, представи си! Тя иска да те изнуди! Детето, детето! Само че от тебе ли е това дете?
Очите на Даниел се разшириха. Изумлението му беше като на фанатик пред богохулник.
— О, татко! — простена той. — Как можеш… Даниела е едно младо момиче, много почтено…
— Едно младо, много почтено момиче, което забременява и се опитва да те зароби!
— Кълна ти се!
— Какво ми се кълнеш? — каза Филип, като повиши тон. — Ти нищо не знаеш! Затънал си в бунище! И сега аз трябва да се напъвам, за да те извадя! Трябва да се хване за гушата твоята хлапачка…
— Защо?
— За да се научи как се живее! Най-напред трябва да откажеш да признаеш, че детето е от тебе! Да отиде другаде да му търси баща! Или пък да направи като другите!
— Какво искаш да кажеш, татко?
— Да абортира!
— Никога!
— Какво?
— Казах: никога! — измърмори Даниел. — Не само тя не иска, но и аз! Ще си родим това дете! Ние ще се оженим, татко!
Филип дори нямаше сили да се възмути. Глупостта, наивността, упоритостта на сина му убиваха в него желанието да го убеждава. „Много е глупав!“ — мислеше си той с отегчение. Прокара ръка по лицето си, като притискаше челото и носа си.
— Предполагам, че вече е говорила с родителите си — каза той.
— Не… Искаше най-напред аз да говоря с тебе… Но с родителите си тя няма да има трудности… Те са ме виждали, обичат ме много… Ако познаваш само майка й!… Тя е толкова нежна!… И баща й е толкова мил!…
Седнал върху масата, Филип отпуснато люлееше крака си и мислеше със злобна наслада: „Едва може да напише на френски език две изречения, без да допусне правописна грешка, в училище не прави нищо, мисли се за нещо, защото носи дълги коси, защото пуши, защото се натиска с момичета, направил дете, без да иска, настоява да се ожени, без да има пукната пара, разчита на другите, за да го хранят, няма нито ум, нито възможности, нито вкус към труда и с такива именно като него самонадеяни ахмаци, с такива дъждовни плужеци се надяваме да изградим утрешна Франция!“ Той се гневеше, нервите му бяха изопнати, главата гореща. Един малък мускул подскачаше в ъгъла на десния му клепач.
— На колко години е? — попита той сухо.
— Два месеца по-малка от мене — каза Даниел.
— Браво! И като се ожените, какво ще правите?
— Ще продължа учението си.
— Разбира се! А къде ще живеете?
— Точно за това говорихме с Даниела. Ще живеем при родителите й.
— На техен гръб?
Даниел вдигна глава като обиден.
— Защо? Тя и сега живее при родителите си! Един човек в повече няма да промени много нещата. Впрочем ние ще им внасяме нашите семейни добавки.
— Какви добавки?
— Те не са малко! — каза Даниел. — Ние се осведомихме, да знаеш!… Помощта за бременност, добавките за майчинство, възнаграждението за кърмене, семейните добавки… Добра сума, като се съберат, знаеш ли!