— Говориш за семейните си добавки като за някакво положение в бъдещето! — изръмжа Филип. — Не се ли отвращаваш поне малко, че навлизаш в живота с тия подаяния, които държавата отпуска на носачките на деца? На твое място бих се срамувал да се оженя, без да имам пари да я храня! Не е мъж тоя, който не изкарва прехраната си! А който не е мъж, не се жени!
— Разбира се, да — измънка Даниел, — имаш право… Аз също бих предпочел да съм завършил образованието си и всичко… Но тъй като така се случи!… Няма да се правим нещастни заради някакви си принципи…
Пред този затъпял от нежелание да разбере образ Филип капитулира. Той нямаше нищо общо със своя син. Всеки път, когато бяха сами с него на масата, оставаше с впечатлението, че тази угодническа бойскаутска мутра е олицетворение на неговото нещастие. Не можеше повече да го гледа как дъвчи пред него и на обед, и на вечеря. Какво облекчение, ако Даниел напусне къщата! Филип стана и каза:
— Във всеки случай не разчитай, че и аз ще ти давам добавки.
— Не разчитам — каза Даниел.
Филип закопча яката на пижамата си. „Да, да, да върви да гради щастието или нещастието си другаде! Да се измита оттук! Досажда ми!“ Той нервно взе цигара от пакетчето върху кръглата масичка. Даниел драсна клечка кибрит и му я поднесе.
— Щом като си направил глупостта и щом като имаш намерение да отидеш докрай в глупостта си, като се ожениш за нея, на мене не ми остава нищо друго, освен да замълча — каза Филип, като пусна дим през ноздрите си.
— Значи си съгласен?
— Точно така!
— О, благодаря, татко! — каза Даниел.
Усмихваше се широко. Преливаше от щастие! Раздразнен, Филип отвори вратата. Но Даниел се двоумеше да излезе. Усмивката му беше изчезнала. Отново устните му бяха свити и очите му гледаха тъпо — признаци, че преживяваше сериозна вътрешна борба. Той каза:
— Сега ще трябва да се срещнеш с нейните родители…
— Какво? — извика Филип.
— За да знаят какво е положението, нали разбираш!…
Възмущението на Филип спадна така бързо, както се беше повишило. Невъзможно беше да откаже. Работата можеше да се уреди с няколко думи. Той наведе глава.
— Добре! Ще мина да ги видя.
Усмивката се върна върху лицето на Даниел. Изглеждаше щастлив до смайване. Като бързаше да го изпрати, Филип сложи ръка върху рамото му и промърмори:
— Хайде, тръгвай! Лека нощ!
— Лека нощ — прошепна Даниел.
И изведнъж добави:
— Исках да те попитам, татко… Ти имаш необикновен вид от известно време… Имаш си неприятности, добре разбирам!… Не искаш ли да ми кажеш?…
— Няма какво да ти казвам! — възрази сурово Филип. — Всеки човек има лоши моменти в живота си. Ще разбереш това по-късно въпреки твоите семейни и други добавки!
Той го изтика навън, пак си легна и взе отново книгата. Звучните фрази на Жерар дьо Нервал го дразнеха, прескачаше пасажи, цели страници. Погледна часовника на нощната масичка: два часът след полунощ. Угаси лампата. Няколко минути по-късно, в тишината на апартамента, той чу отново как входната врата се отваря. Този път наистина беше Карол. Остана с отворени очи в тъмнината. Започна да го обзема странно спокойствие: тя се беше прибрала.
VII
На вратата се чукаше. Карол се попривдигна на лакти. Трябваше да напрегне паметта си, за да си припомни най-после, че беше позвънила на Агнес за чай. Навярно междувременно Карол е заспала отново, а Агнес чукаше. Тежък утринен сън. Истински сън може би, откакто снощи се беше вмъкнала отмаляла в леглото си. Каква ужасна нощ! Стегнати слепоочия, горчилка в устата, пламнал стомах! Сгреши, като яде пиле с лимон, в този африкански ресторант. Бяха пили ракия от смокини. Черният оркестър свиреше шумно. Тя още чувствуваше във вените си думкането на там-тама. Цялата й кожа беше настръхнала. Стаята плуваше в полумрака.
— Влезте — каза Карол.
С две ръце Агнес носеше подноса със сутрешната закуска.
— Колко е часът? — попита Карол.
— Десет, госпожо.
Както всяка сутрин, Агнес остави подноса върху леглото, широко отвори прозореца и дръпна пердетата. Карол примижа в светлината. Слънцето и свежият въздух изведнъж я замаяха.
— Щорите, Агнес!
Агнес спусна щорите и излезе. Карол напълни чашата и я поднесе към устните си. Топлата струя чай се разля в тялото й, изми всичко, попари всичко, пречисти всичко по пътя си. Миризмата от тостовете погъделичка ноздрите й. След снощното прекалено ядене и пиене разумно беше да остави организма си да почине. През деня ще изяде само няколко плода и ще изпие три чаши минерална вода. Навярно имаше вид на мъртвец. Взе със страх едно огледало от нощната масичка. О, не! Видът й беше съвсем приличен! Очите й бистри, по ъгълчетата на устните и на очите имаше само леки бръчки… Наистина този нощен крем й действуваше добре. Тя можеше да мине почти без грим. Олимпия често й беше казвала, че я намира по-красива, като става от леглото, отколкото докарана за излизане. Да не се доверява на Олимпия, Нима съществува женско приятелство без коварство? Тя плъзна ръка по шията си, чиято кожа беше увиснала малко под брадичката. „Изглежда, че ако всяка сутрин си протяга двадесет пъти напред долната челюст… Идиотщина!“ После пръстите й стигнаха в косата, повдигнаха я и я разпръснаха на кичури, както в една картина, която тя дълго бе изучавала. Наблюдаваше се в огледалото, поздравяваше образа си и съжаляваше, че следобед си беше определила час при фризьора. Откровено казано, би могла да мине още осем дни, без да се накъдри. Още повече че Харолд отсъствуваше и навярно Раул ще трябва да й прави фризура. Последния път Раул я беше обезобразил. Няма да отиде. Но изведнъж разбра, че ако не отиде на фризьор, следобедът й ще се провали. Ще се проточат празни, сиви часове. Никога през живота си не беше оставала така незаета. Дължеше се на вчерашната вечер, на това много тежко ядене, на този шум… Пък и Ксавие не беше забавен! Откъде тази идея да я заведе там с две двойки, които едва познаваше. Мъжете говореха за сделки (те всички бяха от търговията със зърнени храни), жените нямаше какво да си кажат, оркестърът се развихряше под червено лакирания свод, светлината беше толкова слаба, че пилето в чиниите изглеждаше бледолилаво, сервираха едри, отпуснати негри. След вечерята танцуваха. Ксавие притискаше силно Карол. Той имаше чувство за ритъм. И най-малките му движения бяха съгласувани с музиката. Тя още не беше се любила с него. Това ще стане утре или вдругиден. Когато пожелае… Жалка беше съвсем животинската похотливост в това сближаване. Като я изпращаше до вкъщи, той я беше поканил да замине с него на Антилите. Луксозна яхта на италиански кораб. Отплаване от Кан след осем дни. Продължителността на пътуването седем седмици с престои на най-живописните острови. Не беше казала нито да, нито не. Наистина Ксавие съвсем не я блазнеше със своето лице като пита, с досадната си любезност и с липсата на всякакво чувство за хумор, но архипелагът я привличаше като някакъв голям географски десерт. Да напусне Париж. Да отиде, където и да е към слънцето. До гуша й беше дошло от този шумен град от тия хора, винаги едни и същи, хора, които се познаваха един друг, от тези задръствания, от тези интриги, от тези вечери, от тази миризма на бензин… Тя замечта за безлюден плаж, по който се разбиват вълни. Вятър в кокосовите гори. Млад гол мъж, изправен на върха на вълните върху сърф. И океанът го носи от гребен на гребен сред кипежа на пяната чак до брега. В кой ли филм беше видяла това? Този млад мъж приличаше на Жан-Марк. Тя рязко пропъди тия мисли. Впрочем навярно на Антилите няма водни ски. Ксавие нямаше нищо спортсменско. Жан-Марк също!