Тя въздъхна бавно и започна да гримира очите си. Четчицата с аркансил се плъзгаше по миглите, натежаваше и ги удължаваше. Погледът на Карол в огледалото ставаше по-дълбок и загадъчен. Нищо още не беше решила — нито за фризьора, нито за Антилите. Тази нерешителност й беше приятна като хладината на чаршафите, еластичността на дюшека, мекотата на възглавницата под гърба й. „По-късно, ще видим. Имам време. Уморена съм. Днес е ден на двоумение — това е всичко!“ С очите си беше „свършила“. Няма да гримира нищо друго. Ще бъде малко бледа, но интересна. За опит само. Но за кого? Мисълта за самотата я смрази. Почувствува около себе си трептене, разширяване на концентрични вълни като ония около гонг, ударен с дървен чук. Главата все повече я болеше. Ако не беше толкова светло, щеше на драго сърце да заспи пак. Отново три почуквания на вратата. Агнес се връщаше да вземе подноса от сутрешната закуска. Ще й каже да спусне пердетата. Ще прекъсне телефона. Ще се преструва на болна, на много болна… Не влезе Агнес, а Жана, домашната прислужница, една хилава жена с подутини и топчест нос, осеян с виолетови нишки. Носеше прахосмукачката. Маркучът висеше на врата й като голямо безжизнено влечуго.
— Мога ли да почистя стаята, госпожо?
— Нали виждате, че не може! — каза Карол с досада.
Жана примигна като плесната от този отговор и тръгна обратно със ситни крачки. Но когато бе пред вратата, тя се спря и преви гръб до земята. Появи се Филип. Карол не можа да потисне сепването си от изненада. „Все пак съм щастлива, че имах време да гримирам очите си!“ — помисли си тя бързо. Жана офейка, като чукна прахосмукачката в рамката на вратата.