— Внимавай де! — каза Карол.
После, като се обърна към Филип, тя попита:
— Няма ли да ходиш в кантората?
— Не. Имам в единадесет часа среща в града — каза той.
За пръв път се осмеляваше да влезе в стаята на жена си, откакто се бяха скарали. Какво ли искаше от нея? Тя реши да се предпази и не го покани да седне.
— Как си? — попита той след миг.
— Немного добре. Прибрах се късно. Болна бях през цялата нощ.
— Трябваше да ме повикаш!
Тя го прониза с ироничен поглед.
— Каква полза щеше да има?
Филип не отвърна. Отново беше затлъстял. Очите на пълното му и розово лице бяха безизразни. Като го гледаше прав пред себе си с отпуснати ръце, тя не можеше да повярва, че има авторитет пред клиентите си и пред сътрудниците си. Как да си обясни, че увереността на неговите съждения, професионалната сръчност и изисканият стил, които с удоволствие всички му признаваха в работата, така жестоко му липсваха в частния живот? От няколко дни тя го считаше не толкова циничен и не толкова груб, както в миналото. Дълбоко засегнат, той таеше всичко в сантиментална отпуснатост и мълчалива съпротива. Беше груб с нея, груб с децата си. Презираше го, но вече нямаше желание да му причинява болка. Той се обърна с гръб към прозореца. Тя го видя като силует на светъл екран. Въпреки полуспуснатите щори цялата дневна светлина блестеше пред нея. При това осветление изпъкваха и най-малките недостатъци на лицето. Познаваше слабостите си и се отмести, за да избегне предателските лъчи на слънцето.
— И аз спах лошо — каза той. — От кабинета ми се чуват всички шумове от улицата…
Нима искаше да го съжали, да му предложи да спи в нейната стая, чиито прозорци гледаха към тихия двор? Това единствено предположение я накара да изпита радостен гняв. Беше по-силната, няма да го щади, ще му плати за любовниците, за Жан-Марк и за всичко друго… След този изблик на злоба тя потъна в безразличие, още по-страшно от омразата. Тъй като тя мълчеше, той подзе смирено:
— С кого беше снощи?
— С приятели.
— На театър или на концерт?
— Не, в един африкански ресторант.
— Хубаво ли беше?
— Не лошо.
Всъщност заведението не беше интересно. Но Антилите, Антилите… Фосфоресциращото море, дивашките танци. Ксавие… Тя пресметна, че ако тръгне на това пътешествие, ще й трябват пари. Не за да плаща за пътуването (това ще направи Ксавие), но за рокли, за всеки случай, за непредвидени разходи… Между нея и Филип беше сключено финансово споразумение поради скъсване на отношенията. Той й беше открил банкова сметка и я поддържаше редовно, без никога да й иска обяснения. От своя страна, тя се въздържаше да прави прекалени разходи. От благородство, от коректност. Играеше „честно“, както казваше Олимпия. Малко пресилено наистина. След като се бе ограничавала в продължение на седмици, сега считаше, че е дошъл моментът да навлезе в по-охолен живот. Мислено си състави списък: „Два костюма, четири-пет много хубави блузи, една следобедна рокля…“ Сумата нарастваше. Отправи към Филип изпитателен поглед. Той беше на нейно разположение, ще се съгласи на всичко.
— Всъщност — каза тя — не знам в какво състояние е моята банкова сметка, но ще имам значителни разходи през седмицата…
— Ще направя необходимото — каза той.
Галантен, героичен, възхитителен, с бистър поглед и с портфейл в ръка. Нещастен тип!
— Можеш ли да ми кажеш на колко да възлиза влогът? — подзе той.
— Не знам точно. Смятам да замина за Антилите с приятели. Така че, както виждаш, ще трябва да се осведомя…
— За Антилите ли? — измърмори той.
— Не одобряваш ли идеята?
— Много е хубава… Няма да бъдеш дълго време в Париж тази година… През януари на Капри, сега на Антилите…
Той имаше вид на измамен — с бръчка на челото и увесен нос. Тя се учуди на бързината, с която беше решен въпросът за пътуването. Това, което преди минута беше мечта, двоумение, бавно премисляне за или против, се превърна въпреки волята й в действителност. Изведнъж се почувствува много заета, трябваше да ходя на сто места в четирите краища на Париж, не й стигаше време. Колко ли бе часът?