— Кога смяташ да тръгнеш? — попита Филип тъжно.
— След осем дни.
— А!…
Настъпи мълчание. Филип беше на перона на гарата. Казваше й сбогом. Той въздъхна.
— Е, добре! Аз пък имам да ти съобщя една безумна новина: Даниел ще се жени.
— За малката Совело?
— Да. Ти си очаквала?
— Почти…
— Тя забременя от него!
— Много е добро това момиче!
— Все пак…
Тя го изслуша да изрежда основателните възражения. Имаше право по всички точки. И именно това най-много я дразнеше. Отвращаваше се от тази фамилия. Колкото повече затъваха Ейглетиерови, толкова по-щастлива щеше да бъде. Какво ли имаше тази сутрин във въздуха, че така много я ободряваше? След една нощ на главоболие и кошмари тя възкръсваше подмладена, жизнена, егоистична, с чиста кожа, с остри зъби пред този победен мъж. Ще отиде при фризьора — разбира се! — после у шивачката си, после в този магазин в квартал Сен Оноре, който Олимпия толкова й беше хвалила! Даниел оженен и глава на семейство — букет от бенгалски огън на нелепости!
— Доволна съм за Даниел — каза тя, като се усмихна.
Филип я изгледа с безпокойство. Тя протегна ръце напред. Нощницата й беше прозрачна.
— Сега ме остави — каза тя. — Закъсняла съм!
Той си излезе.
VIII
— Госпожата тук ли е? — попита Мадлен, като свали мушамата си и я подаде на Агнес.
— О, не! — каза Агнес. — Замина завчера.
— Замина?
— Да, на пътешествие. С кораб, както каза. Ще се върне след два месеца!
Мадлен се учуди, че сутринта по телефона Филип нищо не й бе казал за това пътуване. Бяха говорили само за предстоящата женитба на Даниел. От едно писмо на Франсоаз Мадлен бе научила за събитието. И веднага бе повикала брат си. Той само можа да потвърди фактите и да изкаже съжаление, че не е могъл да го възпре. Мадлен имаше впечатление, че, противно на характера си, той не беше недоволен от нейното идване в Париж. Погледна часовника си: седем и десет.
— Господинът няма да закъснее — каза Агнес.
— А господин Даниел?
— Той има изпити днес.
— Наистина! — каза Мадлен. — Той трябва да е в голямо напрежение!
— Така ли мислите: днес е третият ден!… Най-тежкият беше вчера, както той каза!…
Мадлен влезе в салона с фенека си подръка и се отпусна върху възглавниците на дивана. Каква горещина! Беше яла солено на обяд. Устата й беше пресъхнала. През цялото време на пътуването, по пътя, размекнат от слънцето, беше мечтала за чаша бяло вино, чисто и студено.
— Агнес — каза тя, — много съм жадна! Смилете се над мене!…
— Уиски с лед, госпожо?
— Нямате ли бяло вино?
— Не.
— Е, добре! Дайте уиски — каза Мадлен със съжаление.
Агнес изчезна. Мадлен запали цигара: тази сватба след две седмици — каква глупост! Естествено, ако малката е бременна… След Франсоаз Даниел! Вятър на умопобъркването духаше върху фамилията. Филип и Карол не бяха в състояние да налагат волята си в къщата. „Истина е, че сегашните младежи не слушат вече никого. Те са буйни, хвърлят се във водата…“ Залязващото слънце ръсеше в салона златист прах. Стари фотьойли, скъпи тапети, ценни килими, протъркани до основата… Мадлен си каза, че някои хора от типа на нейния брат и на Карол натрупват мебели, бибела, пари, връзки, сякаш се подготвят за приятен живот, а всъщност никога не живеят щастливо. Тези хора вярват, че най-важното в живота им не е самият живот, а неговият декор. Не беше ли малко подобен и нейният случай? Тя погали фенека си. Агнес се върна, тласкайки една масичка на колела с бутилки и чаши. Мадлен си наля в чаша уиски с много газирана вода, изпи половината и попита:
— Децата ще вечерят ли с нас тази вечер?
Агнес погледна изплашено.
— О, не, госпожо! Господин Даниел да, но не и другите!
— А? — каза Мадлен. — Жалко! Бих желала да ги видя!
— И аз, госпожо! — простена Агнес.
Тя притисна с юмрук устата си и очите й се напълниха със сълзи. Цялото й лице се изкриви.
— Какво ви е, Агнес? — попита Мадлен. — Грижи ли си имате?
Хълцане разтърси раменете на Агнес.
— О, госпожо! — измърмори тя. — Да знаехте само! Проклятие има над тази къща! И всичко това по моя вина! Бог никога няма да ми прости!