— Леля ви ни съобщи, че си заминава тази вечер — каза той. — Не бихте ли настояли пред нея да остане още един ден?
Успокоена, Мадлен влезе в играта.
— Не, невъзможно е. Впрочем трябва веднага да се измъкна. Иначе ще изпусна влака. Имам време само да приготвя куфара си…
— Ще те придружа — каза Жан-Марк.
Разтопена от благодарност, тя се възпротиви:
— Смешно е!
— Щом на мене ми е приятно!
Изведнъж се почувствува удовлетворена, с изпълнена душа, сякаш самата тя бе омъжена. Жан-Марк тръгна с нея към госпожа и господин Совело. „Довиждане!… Тръгвате ли вече?… Беше прекрасно!… Благодаря!…“ Той я водеше, той я отвличаше!
На улицата я хвана под ръка. Тя вървеше с голяма момчешка стъпка до него, горда и щастлива.
— Много ли бързаш? — попита той.
Тя се засмя.
— Мислиш ли! Влакът ми е чак в осем и нещо!
— Значи имаме време да вървим пеша! Времето е толкова хубаво!
Тя не посмя да му каже, че от злополуката бързо се изморява и с кимане на глава се съгласи.
До площад „Дез Енвалид“ всичко вървя добре; после тя започна да влачи краката си. Но Жан-Марк не забелязваше: описваше перипетиите на своя изпит с такова изобилие от подробности, че тя се изненада от тоя младеж, който обикновено беше толкова въздържан. Мислеше си, че слуша Даниел, увлечен в някой от своите разкази, в които той беше постоянният герой. Изведнъж разбра: Жан-Марк говореше за изпитите по право, за да не й даде възможност да го разпитва за друго нещо. Това, което бе взела за младежко самохвалство, беше в действителност отбранителна маневра. Тя не поиска да го прекъсне, докато той се спасяваше зад тази димна завеса. Освен това беше много изморена, за да задава въпроси. Всяка крачка отекваше болезнено в коляното и в ханша й. Булевард „Сен Жермен“, тълпата по тротоарите, колите, опрени броня до броня, шумните бистра, книжарниците, пълни с нови книги с пъстри корици, витрината на един натуралист с картини на замръзнали животни с изцъклени очи и мъртва козина, мебели от „високата епоха“ до една галерия със скулптури от железен тел, църквата, огромна и далечна, а срещу нея един мрачен магазин, тържествен, предназначен за сребърните купи и кръстовете на Почетния легион… Улица „Бонапарт“, Жан-Марк се спря пред хотел „Моне“ и се отдръпна, за да мине първа Мадлен. Тя поклати глава:
— Не съм отседнала тук, Жан-Марк.
— А къде?
— У баща ти.
Той сви устни и очите му се разшириха.
— А? — измънка той. — Тогава ще те оставя…
— Няма ли да се качиш с мене?
— Не.
— Защо?
— Предпочитам…
— Баща ти и Карол са заминали: аз съм сама в апартамента.
Той още се двоумеше.
— Хайде, ела! — подзе тя. — Не се прави на идиот!
Той дълго я гледа напрегнато и произнесе с тих глас:
— Ти знаеш, нали?
— Да.
— Кой ти го каза?
— Няма значение.
— Татко?
— Да. Ела, Жан-Марк.
— Ако научи, че си ме завела вкъщи…
— И какво от това? Все един ден ще трябва да се върнеш! Ела, моля ти се!
Тя закрачи. Той я последва. Имаше чувството, че влачи теле, тежко и отпуснато в края на една връв. Портиерът, който събираше такси пред портиерната, ги поздрави. Жан-Марк беше бледен. Когато тя позвъни на вратата на апартамента, той нервно примигна. Вратата се отвори.
— Господин Жан-Марк! — извика Агнес.
Тя изглеждаше щастлива и едновременно изплашена. Бързо минаха пред нея. Салонът беше окъпан в слънце. Мадлен се тръшна в един фотьойл. Жан-Марк стоеше прав и гледаше около себе си с проницателен, болезнен и загрижен поглед. Без някой да й е поръчал нещо, Агнес донесе бяло вино за Мадлен, уиски и газирана вода за Жан-Марк. Мадлен изпи една голяма глътка вино и отиде да вземе фенека, който бе оставила в стаята си. Когато се върна с Жулия в ръце, Жан-Марк не бе мръднал. С мътен поглед, той сякаш изцяло се бе отдал на спомените. Ръката му гладеше облегалката на един фотьойл. После докосна статуетката от саксонски порцелан върху еднокраката масичка. Усмивка се появи по устните му.
— Ужасява ме тази малка вещ — каза той. — И все пак много ще се натъжа, ако някой я счупи.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Мадлен.