— Да.
— А майка ви остана в Тулуза?
— Майка ми умря в болницата преди осем дни — каза Никола̀.
Тревогата на Франсоаз се увеличи, причиняваше й главоболие. Лицето на Никола̀ беше неизразително. Би казал човек, че си мисли за друго нещо.
— Прощавайте! — измънка тя. — Много е тъжно.
— Да, тъжно е — каза той. — Най-вече, че страда много. Рак. Имаше болки в стомаха. Отнесоха я и тя умря.
Той остана замислен за миг, после подзе с пресипнал глас:
— Моят баща говорил ли ви е за мене?
— Много малко — каза Франсоаз.
— Това не ме учудва. Той дори никога не е пожелал да ме види. Каква професия има?
— Вашата майка не ви ли е казала?
— Не. Знаете ли, той отдавна я беше зарязал!
— Преподавател в Института по източни езици.
— Преподавател! Интересно!
Той поклати глава и добави:
— Хубаво е у вас! О, а какво е това?
С пръст показваше голямата черна глава от дърво.
— Негърска скулптура — каза Франсоаз. — Произхожда от Брега на слоновата кост.
— Купили ли сте я?
— Брат ми я донесе оттам.
— Изследовател ли е?
— Не.
— Много обичам такива неща — каза той.
Тя не го намираше толкова фин и толкова загадъчен като баща си, но все пак със същия вълнуващ чар в погледа. Грубо издялан, но симпатичен. И толкова нещастен в самотата си! А този смачкан малък куфар до стола…
— На колко сте години, Никола̀? — попита тя.
— Ще стана на седемнадесет след девет месеца. А вие?
Дързостта на въпроса я накара да се усмихне.
— На двадесет години.
— Шегувате ли се? Мислех ви за по-възрастна!
— Така е! Нали виждате…
— Но тогава баща ми… Та това е страшна разлика между вас двамата…
Той се въодушевяваше. С живи очи, с гънки по лицето, приличаше на фенека на леля Маду. Необикновена веселост обзе Франсоаз. Вратата хлопна. Александър влезе. Беше мокър.
— Я, вали ли? — попита тя.
— И още как! — каза. Александър.
Той свали мокрото си сако, хвърли го върху един стол и погледна момчето, което бе станало при неговото приближаване. Никола̀ бе пъхнал двете си ръце в задните джобове на панталона си и стоеше така с изпъчен корем и разкрачен като каубоите от киното.
— Вие кой сте? — попита Александър Козлов.
— Никола̀ Верне.
Клепачите на Александър се свиха. Цялата му фигура като че ли се обтегна върху стоманена греда.
— А! — каза той.
— Майка му е умряла преди осем дни — каза Франсоаз. — Дошъл е тук, защото не знае къде другаде да отиде.
Беше се хвърлила буйно напред, за да избегне спречкването между двамата мъже. Но изглеждаше, че Александър е господар на нервите си. Разглеждаше сина си от главата до краката хладно и проницателно. След дълго мълчание каза:
— Кой те посъветва да дойдеш да ме видиш?
— Никой. Майка ми беше оставила вашия адрес…
— Нещо друго не ти ли е оставила?
— Да, остави дългове.
— Виждам — изръмжа Александър, като нави ръкавите на ризата си.
Той взе чаша от шкафа, напълни я с вода, която глътна наведнъж. Тя забеляза, че бащата и синът по един и същи начин, рязък и лаком, изпиват водата от чашата, хванали я здраво в ръка, размърдали адамовата ябълка и отпуснали брадата. Той седна на края на дивана, под руския пейзаж с небе като на Лазурния бряг.
— И така, какво смяташ да правиш? — каза той, прехвърляйки празната чаша от една ръка в друга като фокусник.
— Да, именно — каза Никола̀, — това зависи донякъде от вас…
— От мене?
— Да… Тъй като ще трябва да започна нещо, помислих, че вие може би ще можете да ми помогнете, на първо време…
— В лошо време си дошъл, драги. Ако майка ти е имала дългове, аз също имам! И то повече от нея, разбира се.
— Не става въпрос непременно за пари…
— Става, това е! Единствено за това!
— Все пак няма да ме оставите да загина? — каза Никола̀.
Панически страх удължи лицето му. Франсоаз се приближи до съпруга си. Той размишляваше. Чашата отскочи от дясната в лявата му ръка.
— Ние трябва да направим нещо за него, Александър — прошепна тя. — Той е твой син.
— Мой син! Мой син! Лесно е да се каже! Вмъква се в живота ми един божи ден с всичките си нещастия и всичките си нужди! Какво искаш да направя?