— Кой е по това време? — чу се до самата врата. Преди още Венчев да успее да отговори, тракна ключ
или желязна кука и вратата се отвори. От тавана, тъкмо срещу вратата, висеше ламба с плосък емайлиран абажур,
---
1 Казма — копачка, търнокоп.
налепен с тлъсти есенни мухи. Току под ламбата се бяха насъбрали десетина млади мъже, които дигаха шумна врява, провикваха се, размахваха ръце с ръбести стъклени чаши и тенекиени оканици, клатеха глави, червенееха се фесовете им, лъщяха небръснатите им лица. Някой извика:
— Венчев!
През отворената врата лъхаше гъст, тежък мирис на лой и пържен кромид, усещаше се в него и кисел дъх на разлято вино, струпаха се там и всички тия люде, а ламбата остана неподвижна зад тях.
— Тука сме, господин Венчев! Влизай, господин Венчев!
Един дори залитна към него, като да искаше да го прегърне. Венчев не бързаше да влезе, сетне махна с ръка, да му сторят път:
— Пак сте се натрескали, магарета такива…
В гласа му имаше и благосклонна нотка. Разбутаха се те, отдръпнаха се на две страни с подмилкващи се гласове и думи, но никой не се и опитваше да го докосне. Той мина край тях, мина през цялата механа, до една маса в дъното, където седяха други двама мъже пред недопити чаши. Те и двамата се изправиха мълчаливо, пуснаха го да седне начело. Друга една газена ламба беше окачена на стената тук и при светлината й Венчев огледа с бърз поглед двамата си съседи. Те не бяха пияни. Единият от тях — Зарчето, — и трудно можеше да се напие. Венчев едва сега проговори, гледайки някъде над главите им:
— Все същото. Дърдърдър… Тоя, социалиста, Кибаров, не мога да го гледам! Все той забърква разни каши. Как се е промъкнал такъв в окръжния комитет? Той само пречи. Светия!
Помълчаха и тримата, после заговори третият — Коте, — а преди това взе с цяла шепа чашата си и започна да я плъзга равномерно насамнатам по мазната маса, за да улеснява някак тежкия си говор:
— Дойде от България, а ние тука… нели знайш, Щом е дошъл от горе, в устата го гледаме. А той има Уста, мед му капе от устата. Се за сиромасите говори, за работния народ, харесват се приказките му. Никой Досега като него… като че ли ето от утре сичко ще тръгне по мед и масло и край на чорбаджиите. Харесват се приказките му. Лепят се сички около него.
Замълчаха отново и тримата. Симеон Венчев гледаше пак някъде пред себе си с големите си очи и сякаш не беше чул думите на Коте, но тъкмо върху тях се бе замислил. Да, всички се лепяха около Стефан Кибаров; имаше си той и неколцина най-верни люде, имаше си партия. Мътеше умовете на мнозина; слушаха го и в комитета или поне държаха сметка за всяка негова дума. А той, Венчев, все на него се натъкваше, все той, Кибаров, беше спънка в нозете му. Бобев водеше комитета, но с Бобев беше по-лесно; с Бобев и по-лесно можеше да се разбере човек, по-лесно и можеше да го излъже човек, при все че беше толкова… сериозен. И още по-трудно щеше да бъде отсега нататък с Кибаров; отсега, когато Венчев трябваше да вземе ръководството в ръцете си. И той пръв го усеща — той, Стефан Кибаров. Бобев, най-мъдрият, нищо не подозира. И после Венчев не може да преодолее отвращението си от Стефан Кибаров. Всичко в него му е противно, особено тия коси, дълги и мазни като у калугер, та и ръцете му, с дълги нокти, и гласът му, такъв един… Би го ритнал, би го убил, би го смачкал като тахтаба на стената, няма Да го пожали колкото едно куче…
Зарче изпи остатък в чашата си, а Коте разглеждаше внимателно своята чаша, както я бе хванал с цяла шепа. Симеон Венчев започна бързо да се успокоява. Тук усети той по-добре, по-пълно омразата си към Кибаров, тук, сред най-верните си люде, усети с каква леснина би прерязал гърлото на социалиста. Приведе се към съседите си, но само донякъде, с мяркаДа не помислят те, че се доближава премного до тях, — и заговори по-тихо, но пак с мярка — да не помисли някой, че се бои от някого:
— Избори искат. Добре, избори ще им дадем!
— Ама нели правихме избори, скоро беше…
— Не, не. Сега ще направим още едни. И всеки ще си намери местото. И Кибаров. — Той помълча за миг и добави сърдито, въртейки бързо очи: — Или вие може би ще кажете, че ще загубим изборите? Че Кибаров или некой Друг ще ни подхлъзне?
— Никой нема да ни подхлъзне — рече Коте прекалено кротко, загледан още по-внимателно в празната си чаша.
— Никой — проговори мрачно и Зарчето.