Стани, Давидов1, от гроба черен, стани, стани, войводо! Твойта войска разтурена
---
1 Поручик Тома Давидов, родом от гр. Ловеч, България, войвода, убит от турци в Охридско през пролетта на 1903 г.
като пилци по горите, твойта войска нажалена, стани, стани, юнако…
VI
Богдан Бобев поведе Бориса накъм градските бахчи, които бяха в съседство с тая махала, та двамата мъже скоро се озоваха вън от града, без да срещнат някого по пътя си. Месечината още не беше изгряла, но се усещаше в тъмнината нейното скрито присъствие. По небето, откъм югоизток бързо се ширеше сребристобяло сияние, звездите бледнееха и се отдалечаваха в бездънните висини. Едвам забележима светлинка озаряваше високите тополи по междите край градините, презрелите треви и бурени по ниските брегове, белите криви пътеки, трептеше и в тихо бълбукащите струи на поливните вади. И самата нощна тъмнина беше вече пропита от тая далечна светлина, та двамата мъже се движеха доста бързо, с безшумни стъпки по прашните пътеки. Вървяха мълчаливо един след друг — Богдан Бобев познаваше това място и водеше уверено по-младия си другар. Трябваше да направят една широка дъга през градините и да влязат отново в града, но откъм другата му страна.
По едно време Бобев неочаквано се извърна и без да се спира, тихо рече:
— Хе тук има изворче. Ще се отбием. Пие ми се вода.
Няколко стъпки по-нататък той изеднаж хлътна в една долчинка, а Борис Глаушев се спря да го почака. Насреща се издигаше стена от неоголели още храсталаци, долу, в тъмното под тях, се чуваше тихо шуртене. Борис дочу и жадните преглъщания на Бобев. Никакъв друг шум не се чуваше наоколо. Подигайки очи от тъмната долчинка, Борис изненадан видя, че само за тия няколко мига бе настанала внезапна промяна. Дървесата низ градините и тъмният хоризонт в далечината се бяха откроили върху засиялото небе, а храстите срещу него бяха заблестели с всяко листенце на месечината, току-що показала се иззад снишилите се планини на югоизток. Глаушев обаче не можа да се порадва на светналата нощ. От храсталаците насреща изникна тъмна сянка, той видя турски войник и дълга пушка в ръцете му, блесна като проточила се искра и
дългият нож на нея, видя и лицето му на месечината, преди още да чуе продрания му вик:
— Дурунуз, кератлар!1
Да, Борис Глаушев чу и изтракването на затвора на турската пушка, а после всичко стана само по себе си: той мигом извади револвера от пазвата си и стреля два пъти в аскера. След изстрелите настъпи пълна тишина или той изеднаж оглуша, но ясно видя какво стана по-нататък: Богдан Бобев рипна от долчинката, като да го изхвърли някаква голяма сила, махна му с ръка да го последва. В долчинката се струполи войникът — Борис чу как се разплиска водата на тъмното й дъно. В настъпилата отново тишина отекваха само бързите стъпки на Бобев, ясно, като удари по пътеката, Борис чуваше как се отдалечаваха и техният заглъхващ шум изеднаж го притегли с непреодолима сила. Спря се да го почака и Бобев — Борис видя наблизу сянката му, чу го как изсъска насреща:
— Къде се бавиш!
Някъде зад тях се надигнаха тревожни гласове, звънко запукаха изстрели, високо над главите им писнаха куршуми. Бобев кривна вляво, накъм полето, и изчезна в някакъв гъсталак. Глаушев — след него. После те скочиха един след друг на някакъв път, хлътнал дълбоко между два бряга, и сега Бобев зави вдясно, накъм града. Гласовете след тях утихнаха, чуваха се само още почести изстрели в далечината. Богдан Бобев отново излезе на открито и продължи да тича пак направо през градините, докато се озоваха и двамата на някаква полянка, оградена с разкривени върби. Не се чуваха вече и изстрели. Месечината се бе откъснала от далечния хоризонт едва чупната, но ясно очертана. Хладната й светлина се разливаше навред, по земята бяха налягали дълги черни сенки, лунният блясък се набираше край тях като течно сребро, та изглеждаше още по-силен. къде да се скрие човек в тая светлина?