Выбрать главу

— Мога ли да видя писмото?

Лазар бръкна в пазвата си, извади джуздан от лъскава кафява кожа, с ремъче, което се навяваше два пъти, отвори го, като не спираше да говори:

— Ще го видиш, защо да не го видиш. Ето. Не е писано с лошо сърце, при все че е чужда намеса и може би ненужна.

Борис разгърна писмото — написано беше на хубава хартия, с едър, лек, красив почерк: „Уважаеми господин Глаушев, Моля да ме извините, че се намесвам във Ваши семейни работи, но мисля, че в случая това е мой човешки дълг. Вашият син преживява тежки часове и мене ми се струва, че има нужда от Вашата бащинска подкрепа. Това е, което исках да Ви съобщя. Останалото е Ваша и негова работа, Извинявам се също, че по важни причини не ми е възможно да се подпиша под тия редове с името си.“

Борис стоя една минута с очи в писмото и след като го прочете, после дигна поглед към баща си:

— Аз като че ли се досещам кой го е писал. Но това не е важно. — Той сгъна разсеяно писмото и го подаде на баща си: — Решил бех и сам да ти пиша за това, което требва да знаеш. И ти, и мама.

Нужно му беше да подреди мислите си по-нататък, замълча, обърна лице към прозорците на стаята. Лазар чакаше, но после се опита да го насърчи:

— Ами да. То се знай. Това си казахме и ние с майка ти, но ето дойдох аз и да те видя.

Борис започна, без да откъсва поглед от мътните стъкла на прозорците:

— Мама знае донекъде… Обикнах аз една девойка тук. Гъркиня. И тя също. Къщата им е срещу моята предишна квартира. За пръв път аз… разказвам така за това — потрепера гласът му, пресекна за миг.

— Ходих аз в квартирата ти — побърза да каже Лазар и пак за да го насърчи, да го подкрепи някак.

Младият Глаушев продължи с изяснен глас, премести и погледа си, сведе го пред себе, да следи по-добре мислите си:

— Гръцко семейство. Двамата й братя са дейни хора на гръцкия комитет. Ние я погубихме: аз и братята й. Нашата вражда. Окръжният комитет реши да се убият двамата й братя. При тия, последните убийства тук. Аз също дадох съгласието си. Не можех иначе. Не можех да поставя личните си работи по-високо от комитетските. Тя дойде да ме пита и аз й признах. Раниха единия от братята й. На другия ден тя се самоуби. Изгоре в нашата вражда. Не е могла да ме намрази, а те й са родни братя. Тя беше и добра гъркиня. Ти разбираш… — едва сега Борис дигне очи към баща си.

— Разбирам — въздъхна Лазар Глаушев. — Милото девойче! Що ли би станало и с майка ти навремето, да не беше умрел Аврам Немтур… А после, сине?

— После… Сега аз требва да давам сметка пред всички. Какво ли не се говори из града! Некои са ме нарекли и предател. Тайно съм бил във връзка с гръцкия комитет. Хората се забавляват.

— Да, да. А ти?

— Аз… — загледа се в лицето на баща си Борис, в очите му: — Реших да постъпя в некоя от четите.

Лицето на Лазара Глаушев остана непроменено. И

очите му също. Но като че ли се вкамени това лице и старите очи като че ли се втренчиха още повече.

— Да — промълви той, но това може би не беше и никакъв отговор.

— Тук, в града, всъщност е по-опасно… — подзе Борис, но млъкна.

Помълча и старият Глаушев, после каза:

— Ще отговоря с твоите думи: не ще поставим ние с тебе личните си работи по-горе от народните. Щом така си решил…

Той сега мислеше за жена си, за Ния, но не спомена нищо за нея. Заговори за майка си Борис:

— Ти виж там с мама…

— Майка ти, тя… и тя като нас, Борисе.

Борис се опита да промени разговора и какво имаше да говорят повече за неговото решение? Ангелика беше непрестанно в мислите му, но той искаше да поговори и за майка си:

— Ти загатна за мама… Че и тя би… Съживи се погледът на стария човек, поизмести се

и ледената грудка, която тежеше на сърцето му. Нека си поговорят те двамата по мъжки и да няма в разговора им ни следа от каквато и да е слабост, от мъка и скръб сега, когато се разделяха и може би завинаги. Лазар започна:

— Така беше тогава. Аз не можех да се оженя за щерката на Аврам Немтур, богаташ и още повече народен враг, противник. Отказах. Майка ти не би посегнала на себе си, има голема сила в нея, но не би й било по-леко.

— Аз мислех да се оженя за Ангелика Милонас. И тя също.

— Не бих се противил и аз, ако е гъркиня и от такова семейство. Ти с нея би се свързал, а не с братята й или… С времето, Борисе, много неща се променят и людете се променят. Много неща стават по-ясни. Не се променят, не бива да се променят само ето… такива работи, че в човешкия живот секогаш требва да има чистота, да има чест и съвест.